Шестото клеймо - Страница 135

135

„По-високо! По-високо!“

Чудеше се на каква височина се намират в момента. Малките самолети летяха на около шест и половина километра. Този хеликоптер трябваше да е почти на толкова. „Три километра? Пет?“ Все още имаше шанс. Ако точно разчетяха падането, контейнерът щеше да измине само част от пътя до земята и да избухне на безопасно разстояние и от града, и от вертолета. Лангдън погледна към ширналите се под тях светлини.

— Ами ако не изчислите вярно? — попита шамбеланът.

Лангдън сепнато се обърна. Карло Вентреска дори не гледаше към него, очевидно прочел мислите му по призрачното отражение върху предното стъкло. Странно, свещеникът вече не беше зает с пилотирането. Ръцете му не бяха на щурвала. Изглежда, хеликоптерът бе включен на автопилот и сам продължаваше да се издига. Шамбеланът се пресегна над главата си, порови зад облицовката и извади скрития там ключ.

Пред озадачения поглед на Лангдън той бързо отключи металната кутия между седалките, извади някаква голяма черна найлонова раница и я остави до себе си. Мислите на професора кипяха. Движенията на шамбелана изглеждаха решителни, сякаш бе намерил изход от ситуацията.

— Дайте ми контейнера — спокойно каза той. Лангдън вече не знаеше какво да мисли и се подчини.

— Минута и половина!

Онова, което направи с антиматерията Карло Вентреска, напълно го изненада. Като внимателно държеше контейнера, той го постави в металната кутия. После затвори тежкия капак и го заключи.

— Какво сте намислили? — попита Робърт.

— Спасявам и двама ни от изкушението. — Шамбеланът хвърли ключа през отворения прозорец.

Докато ключът отлиташе в мрака, Лангдън усети, че с него си отива и последната му надежда.

Свещеникът взе найлоновата раница и провря ръце през ремъците. После закопча колана на кръста си и се обърна към смаяния Робърт Лангдън.

— Съжалявам — каза той. — Не се предвиждаше да стане така. — След което отвори вратата и се хвърли в нощта.

* * *

Образът запламтя в съзнанието на Лангдън и донесе болката. Истинска болка. Физическа болка. Мъчителна. Разкъсваща. Молеше се да го оставят, ала водата плискаше все по-шумно в ушите му и той постепенно започна да вижда нови образи. Неговият ад едва започваше. Виждаше откъслечни мигове. Лежеше между смъртта и кошмара, умоляваше за избавление, ала картините в ума му ставаха все по-ясни.

Контейнерът с антиматерията беше заключен. Хеликоптерът се издигаше нагоре и броячът безмилостно отмерваше секундите. „Петдесет.“ По-нависоко. И още по-нависоко. Лангдън бясно се въртеше в кабината и се опитваше да проумее онова, което току-що бе видял. „Четирийсет и пет.“ Започна да рови под седалките в търсене на втори парашут. „Четирийсет.“ Нямаше! Трябваше да има изход! „Трийсет и пет.“ Той се втурна към отворената врата на хеликоптера и застана под брулещия вятър, вперил очи в светлините на Рим. „Трийсет и две.“

И взе решение.

Най-невероятното решение…

* * *

Робърт Лангдън беше скочил без парашут от вертолета. Докато нощта поглъщаше премятащото му се във въздуха тяло, хеликоптерът бързо се отдалечаваше от него и грохотът на перките му се удавяше в оглушителния рев на свободното падане.

Докато се носеше към земята, Робърт Лангдън усещаше нещо, каквото не беше изпитвал от някогашните си занимания със скокове във вода — неумолимото привличане на гравитацията. Колкото по-бързо падаше, толкова по-силно го притегляше земята, направо го всмукваше към себе си. Този път обаче височината не беше петнадесет метра. Падаше от хиляди метри, при това не в басейн. А в град — огромна площ, покрита с паваж и бетон.

Никъде във вихъра на вятъра и отчаянието от гроба отекна гласът на Кьолер… думи, които директорът бе изрекъл същата сутрин. „Един квадратен метър триене забавя падащо тяло почти с двайсет процента.“ Двадесет процента, сега разбираше Лангдън, изобщо нямаше да са му достатъчни, за да се спаси от такова падане. Въпреки това, по-скоро от вцепенение, отколкото от надежда, той стискаше единственото нещо, което беше взел от хеликоптера. Странен сувенир, но за миг му беше вдъхнал вяра.

Платнището за предното стъкло бе лежало на задната седалка. Имаше форма на правоъгълник с размери около четири на два метра… най-примитивният парашут, който можеше да си представи човек. Нямаше ремъци, а само ластични клупове в краищата. Беше го грабнал, бе проврял ръце през клуповете и беше скочил във въздуха.

Последната му проява на младежко предизвикателство.

Без илюзии за живот след този момент.

Падаше като камък. Надолу с краката. С вдигнати нагоре ръце. Стискаше здраво клуповете. Платнището се издуваше като гъба. Вятърът свирепо ревеше покрай него.

Докато се носеше към земята, някъде в небето се разнесе мощна експлозия. Почти в същия момент го блъсна ударната вълна, която изкара въздуха от дробовете му. Обгърна го внезапна топлина. Той едва удържа платнището. Надолу се понесе топлинна стена. Платнището започна да дими… но не се запали.

Лангдън летеше надолу в края на кълбо от светлина. Чувстваше се като сърфист, който се опитва да надбяга тристаметрова вълна. После топлината изведнъж изостана.

Отново падаше в студения мрак.

За миг го обзе надежда. Секунда по-късно обаче тя избледня като оттеглящата се топлина над него. Въпреки че напрягащите му се ръце го уверяваха, че платнището забавя падането му, вятърът все още ревеше покрай тялото му с оглушителна скорост. Не се съмняваше, че се движи прекалено бързо, за да оцелее. Със сигурност щеше да се разбие в земята.

135