Шестото клеймо - Страница 129

129

— Синьоре — умолително каза Шартран. — Вие сте в шок. Трябва да се махнем оттук. Не можете да слезете долу. Това е самоубийство.

Шамбеланът протегна ръка и я постави на рамото му.

— Благодаря ви за загрижеността и за вашата служба. Не мога да ви обясня как. Не мога да ви кажа, че го разбирам. Но имах откровение. Знам къде е антиматерията.

Всички го зяпнаха.

Той се обърна към групата.

— На тоя камък ще съградя църквата Си! Това беше посланието. Смисълът е ясен.

Лангдън все още не можеше да проумее убеждението на шамбелана, че е говорил с Бог, та камо ли че е разгадал посланието. „На тоя камък ще съградя църквата Си“? Тези думи бяха изречени от Иисус, когато беше избрал Петър за свой пръв апостол. Какво общо имаше това?

Макри се приближи, за да снима сцената в близък план. Глик бе онемял.

Шамбеланът заговори по-бързо:

— Илюминатите са поставили своето гибелно оръжие върху самия крайъгълен камък на този храм. В основите. — Той посочи надолу по стълбището. — На камъка, върху който е построен този храм. И аз зная къде е този камък.

Лангдън беше сигурен, че е настъпил моментът да опровергае свещеника и да го отведе. Колкото и нормален да изглеждаше, той приказваше глупости. „Камък ли? Крайъгълният камък на основите?“ Стълбището пред тях не водеше към основите, а към Некропола!

— Цитатът е метафора, отче! Няма истински камък!

Лицето на шамбелана стана странно тъжно.

— Има камък, синко. — Той посочи в дупката. — Pietro е lа pietra.

Ладгдън се вцепени. Изведнъж всичко му стана ясно.

И от суровата простота го побиха тръпки. Застанал заедно с другите и вперил поглед в дългото стълбище, той разбра, че наистина има камък, погребан в мрака под черквата.

Pietro е lа pietra. Петър е камъкът.

Заради твърдата вяра на Петър в Бог Иисус го бе нарекъл „камък“ — верният ученик, на чиито рамене щял да изгради своята Църква. Точно на това място, осъзна Робърт, на Ватиканския хълм, бяха разпнали и погребали Петър. Първите християни построили малък храм на гроба му. С разпространението на християнството храмът ставал все по-голям, пласт след пласт, превръщайки се в огромна базилика. Цялата католическа вяра буквално бе изградена върху свети Петър. Върху камъка.

— Антиматерията е в гроба на свети Петър — с кристално ясен глас каза шамбеланът.

Въпреки привидно свръхестествения произход на тази информация Лангдън усети пълната й логичност. Сега поставянето на антиматерията в гроба на свети Петър му се струваше очевидно до болка. В акт на символично предизвикателство илюминатите бяха поставили антиматерията в сърцето на християнството, и буквално, и образно. „Абсолютното проникване.“

— И ако ви трябва материално доказателство, току-що заварих тази решетка отключена — вече нетърпеливо прибави свещеникът и посочи дупката в пода. — Тя никога не е била отключена. Някой е слизал долу… наскоро.

Всички се вторачиха в дупката.

След миг шамбеланът с измамна ловкост се завъртя, грабна една от газените лампи и се вмъкна в отвора.

Глава 119

Каменните стъпала стръмно се спускаха в земята.

„Ще умра тук долу“ — помисли си Витория, стиснала тежкия въжен парапет. Въпреки че Лангдън се беше опитал да убеди шамбелана да не влиза в шахтата, Шартран се бе намесил, беше хванал Робърт и го бе задържал. Очевидно младият гвардеец вече беше убеден, че Карло Вентреска знае какво прави.

След кратка схватка американецът и Шартран бяха последвали свещеника, Витория инстинктивно се бе хвърлила след тях.

И сега стремглаво се спускаше по опасен наклон, по който всяка грешна стъпка можеше да означава смъртоносно падане. Далеч надолу виждаше златистото сияние на газената лампа. Зад себе си чуваше репортерите от Би Би Си. Прожекторът на камерата хвърляше възлести сенки по стените на шахтата и осветяваше лейтенанта и Лангдън. Витория не можеше да повярва, че светът става свидетел на това безумие. „Изключи тая проклета камера!“ Но пък разбираше, че светлината им помага да виждат къде стъпват.

Докато странната гонитба продължаваше, мислите й препускаха. Какво можеше да направи долу шамбеланът? Даже да откриеше антиматерията? Нямаше време!

Интуицията й подсказваше, че Карло Вентреска е прав. Поставянето на антиматерията дълбоко под земята изглеждаше почти благородно и милостиво решение. Така анихилацията щеше да е частично овладяна. Нямаше да има топлинен взрив, летящи шрапнели нямаше да наранят зяпачите, просто земята щеше да се разтвори и грамадната базилика щеше да потъне в кратера.

Дали това бе проява на благородството на Кьолер? Да пощади живота на хората? Витория все още не можеше да проумее ролята на директора. Разбираше омразата му към религията, но този ужасен заговор не й се струваше в негов стил. Дали ненавистта му наистина беше била толкова силна? Да унищожи Ватикана? Да наеме убиец? Да убие баща й, папата и четирима кардинали? Изглеждаше невъобразимо. И как бе успял да извърши всичко това зад стените на Ватикана? „Роше е бил вътрешният човек на Кьолер — каза си Витория. — Бил е илюминат.“ Капитан Роше несъмнено беше имал ключове отвсякъде — от покоите на папата, Il Passetto, Некропола. Можеше да е поставил антиматерията в гроба на свети Петър — строго забранено за посещения място — и после да е наредил на гвардейците си да не губят време с претърсване на забранените зони. Роше бе знаел, че никой няма да намери контейнера.

„Но не е взел предвид посланието на шамбелана.“

Посланието. Това бе скок на вярата, който Витория все още трудно приемаше. Наистина ли Бог беше разговарял с шамбелана? Инстинктът й подсказваше, че не е така, и все пак нейната област от физиката се занимаваше с взаимосвързаността. Ежедневно бе присъствала на чудотворни контакти — две яйца от морска костенурка, разделени и поставени в лаборатории на хиляди километри една от друга, се излюпваха в един и същи момент… акри медузи, пулсиращи в съвършен ритъм, сякаш подвластни на един общ разум. „Навсякъде има невидими свързващи нишки“ — помисли си тя.

129