Шестото клеймо - Страница 128

128

— Отче! — извика Шартран уплашено. — Почакайте! Синьоре!

Някакъв смут на прага зад тях накара всички да се обърнат. Вътре се вмъкна едрата фигура на Чинита Макри. Тя носеше камерата на рамото си й светещата червена лампичка отгоре показваше, че продължава да излъчва картината. Глик тичаше по петите й с микрофон в ръка и й крещеше да го изчака.

Лангдън не вярваше на очите си. „Сега не е моментът!“

— Вън! — изсумтя Шартран. — Това не е за вашите очи!

Ала Макри и Глик продължаваха да се приближават.

— Чинита! — уплашено каза репортерът. — Това е самоубийство! Няма да дойда с теб!

Тя не му обърна внимание и натисна едно от копчетата на камерата. Прожекторът отгоре заблестя и заслепи всички.

Робърт заслони очи и се извърна. „По дяволите!“ Когато отново погледна обаче, черквата около тях бе осветена на тридесетина метра.

В този момент някъде в далечината отекна гласът на шамбелана.

— На тоя камък ще съградя църквата Си!

Макри насочи камерата си към звука. В сивотата в периферията на обсега на прожектора се развя черен плат и разкри позната фигура, тичаща по главната пътека на базиликата.

Последва мимолетно колебание — всички зяпаха странната сцена. После бентът се отприщи. Шартран се втурна покрай Лангдън и спринтира след шамбелана. Робърт бе втори, последван от гвардейците и Витория.

Процесията завършваше с Макри, която осветяваше пътя им и показваше гонитбата на света. Глик неохотно тичаше до нея и запъхтяно коментираше събитията.

* * *

Главната пътека на базиликата „Св. Петър“, отдавна беше установил лейтенант Шартран, бе по-дълга от футболно игрище. Тази нощ обаче му се струваше два пъти по-дълга. Докато гонеше шамбелана, гвардеецът се чудеше накъде се е запътил. Карло Вентреска очевидно беше в шок и халюцинираше, несъмнено в резултат от физическата травма и трагедията в папския кабинет.

Някъде напред, извън обсега на прожектора, гласът му весело изкънтя:

— На тоя камьк ще съградя църквата Си!

Шартран знаеше, че свещеникът цитира Светото писание — Матей 16:18, ако не грешеше. „На тоя камък ще съградя църквата Си!“ Почти жестоко неподходящо хрумване — Църквата скоро щеше да загине. Шамбеланът определено беше полудял.

Или не?

За миг го обзе надежда. Свещените видения и божествените послания винаги му се бяха стрували самоизмами — резултат от надеждите на прекалено набожни умове, чуващи каквото искат да чуят. Бог не контактуваше пряко!

След малко обаче сякаш самият Свети Дух се спусна, за да убеди младежа в Своето могъщество. На Шартран му се яви видение.

На петдесетина метра пред него, в центъра на храма, се появи призрак… прозрачен, сияещ силует. Бледата фигура на полуголия щамбелан. Привидението излъчваше светлина. Лейтенантът се олюля и спря, в гърдите му се стегна възел. „Шамбеланът свети!“ Тялото засия още по-силно. Сетне започна да потъва… все по-надълбоко, докато не изчезна като по чудо в чернотата на пода.

* * *

Лангдън също видя призрака. За миг и той си помисли, че му се е явило вълшебно видение, но когато подмина смаяния Шартран и се затича към мястото, където беше изчезнал шамбеланът, разбра какво се е случило. Карло Вентреска бе стигнал до нишата с палиумите — подземното помещение, осветено с деветдесет и деветте газени лампи. Те сияеха отдолу и го бяха осветили като привидение. После, когато се беше спуснал по стълбището, свещеникът сякаш бе изчезнал под пода.

Задъхан, Робърт спря на ръба на криптата и се вторачи вътре. На дъното видя шамбелана да тича по мраморния под към стъклените врати, водещи към стаичката с прочутото златно ковчеже.

„Какво прави той? — зачуди се американецът. — Едва ли си мисли, че златното ковчеже…“

Шамбеланът рязко отвори вратите и се втурна вътре. Странно, не обърна никакво внимание на ковчежето и профуча покрай него. На метър и половина оттам свещеникът падна на колене и с усилие повдигна тежка желязна решетка.

Лангдън го гледаше ужасено, най-сетне разбрал накъде се е запътил. „Мили Боже, не!“ Той се затича надолу по стълбището.

— Недейте, отче!

Докато мине през стъклените врати, решетката се отвори с оглушителен трясък и разкри тясна шахта и стръмно стълбище, което потъваше в небитието. Когато шамбеланът понечи да влезе в дупката, Лангдън го хвана за голите рамене и го задърпа назад. Кожата на Вентреска бе хлъзгава от пот, ала Робърт не го изпусна.

Шамбеланът се сепна и рязко се обърна към него.

— Какво правите?

Когато погледите им се срещнаха, Лангдън се изненада. Свещеникът вече нямаше изцъклените очи на човек, изпаднал в транс. Очите му бяха ясни и в тях пламтеше решителност. Клеймото на гърдите му очевидно му причиняваше страшна болка.

— Не можете да слезете долу, отче — каза професорът. — Трябва да се евакуираме.

— Синко — със зловещо нормален глас отвърна Карло Вентреска. — Преди малко получих послание. Знам…

— Отче! — Това бяха Шартран и другите, дотичаха по стълбището и криптата се освети от прожектора на Макри.

Лейтенантът видя отворената решетка в пода и очите му се изпълниха с ужас. Той се прекръсти и стрелна Лангдън с признателен поглед, задето е спрял шамбелана. Робърт разбра — бе чел достатъчно за ватиканската архитектура, за да знае какво има под решетката. Това беше най-святото място на християнството. Terra santa. Светата земя. Някои я наричаха „Некропола“. Други — катакомбите. Според разказите на малцината избрани духовници, които през годините се бяха спускали долу, Некрополът представлявал тъмен лабиринт от подземни крипти, които можели да погълнат човек, ако се изгуби. Определено не искаха да гонят шамбелана на такова място.

128