Шестото клеймо - Страница 127

127

Като човек, събуждащ се от кошмар, шамбеланът отвори очи и рязко седна иа масата. Изненадани, Робърт и другите се препънаха от прехвърлянето на тежестта. Предната страна на масата се наклони надолу и свещеникът започна да се плъзга. Опитаха се да запазят равновесие и да оставят масата, но закъсняха. Невероятно, той не падна. Стъпи на мрамора и се изправи. За миг се олюля, после, преди някой да успее да го спре, тръгна надолу към Макри.

— Не! — извика Лангдън.

Шартран се втурна напред и се опита да вразуми шамбелана, ала той се обърна към него с обезумели очи.

— Оставете ме!

Лейтенантът отскочи назад.

Положението стана още по-лошо. Разкъсаното расо на Карло Вентреска, което Шартран само беше загърнал на гърдите му, започна да се изхлузва. Отначало Робърт си помисли, че дрехата ще се задържи, но расото се свлече от раменете му и увисна на кръста му.

Ахването, което се надигна от тълпата, сякаш за миг обиколи света. Камерите бръмчаха, проблясваха фотографски светкавици. Грамадните екрани показваха отблизо жигосаните гърди на шамбелана. Някои видеостени дори замразиха образа и го завъртяха на сто и осемдесет градуса.

Абсолютната победа на илюминатите.

Лангдън се вторачи в клеймото на екраните. Въпреки че бе отпечатък от квадратното клеймо, което беше видял в папския кабинет, сега символът бе ясен. Съвсем ясен. Ужасяващото въздействие на знака го блъсна като влак.

Ориентацията. Бе забравил първото правило на науката за символите. „Кога квадратът не е квадрат?“ Освен това беше забравил, че подобно на гумените печати, железните клейма никога не изглеждат като отпечатъците. Бяха обърнати огледално. Лангдън бе видял негатива на клеймото!

Докато хаосът обхващаше всичко наоколо, един стар илюминатски цитат придоби нов смисъл: „Безупречен диамант, роден от древните елементи с такова съвършенство, че всички, които го видят, могат само да му се удивляват“.

Сега знаеше, че митът е истина.

Четири английски думи.

Earth. Air. Fire. Water.

Земя. Въздух. Огън. Вода.

Илюминатският диамант.

Глава 117

Робърт Лангдън не се съмняваше, че хаосът и истерията, обхванали площад „Св. Петър“, са без прецедент в историята на Ватикана. Никоя битка, разпване, поклонение, мистично видение — нищо в миналото не можеше да се сравнява с мащабите и драматизма на този момент.

Докато се разиграваше трагедията, Лангдън се чувстваше странно дистанциран. Действието се разтегляше. Сякаш попаднало в изкривяване на времето, безумието забавяше хода си…

Жигосаният шамбелан… обезумял пред целия свят…

Илюминатският диамант… разкрит в цялата си дяволска гениалност…

Часовникът на видеостените, отчитащ последните двадесет минути от съществуването на Ватикана…

Драмата обаче едва започваше.

Сякаш в някакъв пост-травматичен транс, шамбеланът изведнъж се изпълни с енергия, като че ли го бяха обладали демони. Той заломоти, зашепна на невидими духове, вдигна очи към небето и протегна ръце нагоре към Господ.

— Говори! — извика на небесата свещеникът. — Да, чувам Те!

В този миг Лангдън разбра. Сърцето му натежа като камък. Витория явно също разбра и пребледня.

— Той е в шок. Халюцинира. Мисли си, че говори с Бог!

„Някой трябва да прекрати това — каза си американецът. — Какъв окаян и жалък край. Закарайте този човек в болница!“

Очевидно открила идеалната позиция, на стълбището под тях Чинита Макри снимаше всичко. Образите от камерата й мигновено се появяваха на видеостените зад гърба й… като безкраен филм, в който постоянно се разиграваше една и съща страшна трагедия.

Сцената изглеждаше епична. В разкъсаното си расо с обгореното клеймо на гърдите си, шамбеланът приличаше на древен герой, преодолял всички кръгове на ада за този миг на откровение. Той ревеше към небесата.

— Ti sento, Dio! Чувам Те, Господи!

Шартран заотстъпва благоговейно.

Над тълпата се спусна пълна тишина. За миг сякаш тя обхвана цялата планета… всички пред телевизорите си бяха затаили дъх.

Шамбеланът стоеше на стълбището пред света и протягаше ръце нагоре. Почти приличаше на Христос, бос и ранен пред цялото земно кълбо.

— Grazie! Grazie, Dio!

Нищо не нарушаваше тишината.

— Grazie, Dio! — отново извика Карло Вентреска. Като слънце, разкъсало облаците на бурно небе, на лицето му се изписа радост. — Grazie, Dio!

„Благодаря Ти, Господи?“ Лангдън смаяно се взираше в него.

Напълно преобразен, шамбеланът сияеше. Той вдигна поглед към небето и енергично закима.

— На тоя камък ще съградя църквата Си! — После пак протегна ръце нагоре и се засмя. — Grazie, Dio!

Очевидно беше полудял.

Светът гледаше като хипнотизиран.

Ала никой не очакваше кулминацията.

С последен радостен възглас, шамбеланът се обърна и се втурна обратно в базиликата „Св. Петър“.

Глава 118

23:42.

Лангдън никога не си бе представял, че ще участва в отчаяния ескорт, който се хвърли в храма по петите на шамбелана… и още по-малко, че ще го води. Но професорът беше най-близо до вратата и реагира инстинктивно.

„Той ще загине тук“ — помисли си Робърт и викна:

— Отче! Спрете!

Посрещна го пълен мрак. Зениците му се бяха свили от блясъка навън и сега виждаше само на няколко метра. Американецът спря. Някъде в тъмнината чу шумолящото расо на шамбелана.

Витория и гвардейците го настигнаха. Включиха фенерчетата си, но батериите им се бяха изтощили и те не осветяваха почти нищо. Лъчите се плъзгаха насам-натам и разкриваха само колони и гол под. Шамбеланът не се виждаше никъде.

127