Шестото клеймо - Страница 126

126

За миг Робърт се уплаши, че е оръжие. Но не беше.

— Д-дайте… — Кьолер произнесе последните си думи с хриплив шепот. — Дайте го… на п-пресата. — В следващия миг се отпусна неподвижно и устройството се изтърколи в скута му.

Поразен, Лангдън се вторачи в голямото колкото кибритена кутийка електронно устройство. Отпред бяха отпечатани думите „SONY RUVI“. Беше една от новите ултраминиатюрни камери. „Какъв наглец! — помисли си той. Кьолер очевидно бе записал някакво последно послание, което искаше медиите да покажат… несъмнено някаква проповед за значението на науката и злините на религията. Робърт реши, че тази нощ е направил достатъчно за каузата на този човек. Преди Шартран да види камерата, професорът скришом я пъхна в джоба на сакото си. — Последното послание на Кьолер може да изгние в ада!“

Тишината наруши гласът на шамбелана. Той се опитваше да се надигне и да седне.

— Кардиналите — задъхано промълви на Шартран свещеникът.

— Още са в Сикстинската капела! — възкликна лейтенантът. — Капитан Роше нареди…

— Евакуирайте ги… веднага. Всички.

Шартран прати един от гвардейците да отключи кардиналите.

Шамбеланът сбърчи лице от болка.

— Хеликоптерът… отпред… закарайте ме в болница.

Глава 115

Пилотът седеше в кабината на ватиканския хеликоптер и разтриваше слепоочията си. Глъчката на площад „Св. Петър“ заглушаваше звука на двигателите. Това не беше тържествено бдение със свещи. Изненадваше се, че още не са избухнали безредици.

До полунощ оставаха по-малко от двадесет минути, а хората продължаваха да се тъпчат, някои се молеха, други плачеха за Църквата, трети крещяха мръсотии и заявяваха, че тя си го заслужавала, четвърти пееха апокалиптични стихове от Библията.

Главата на пилота се пръскаше от болка, усилвана от телевизионните прожектори, които блестяха в предното стъкло. Той примижа и прочете развяващите се над тълпата лозунги.

АНТИМАТЕРИЯТА Е АНТИХРИСТЪТ!

УЧЕН = САТАНИСТ

КЪДЕ Е СЕГА ВАШИЯТ БОГ?

Швейцарският гвардеец изпъшка. Главоболието му се изостряше. За малко да грабне найлоновото платнище и да го хвърли върху стъклото, но знаеше, че след няколко минути ще трябва да излети. Лейтенант Шартран току-що го беше повикал по радиостанцията, за да му съобщи ужасна новина. Максимилиан Кьолер нападнал шамбелана и тежко го ранил. Шартран, американецът и жената в момента изнасяли шамбелана, за да го евакуират в болница.

Пилотът се чувстваше лично отговорен за покушението. Укоряваше се, че не е реагирал инстинктивно. Когато бе взел Кьолер от летището, беше усетил нещо в мъртвите очи на учения. Не бе разбрал какво, но не му беше харесало. Не че имаше значение. Роше командваше парада и заповедта идваше от него. Очевидно бе сбъркал.

Тълпата пак се развълнува и пилотът видя редица кардинали, които тържествено излизаха от Ватикана на площад „Св. Петър“. Облекчението им, че напускат елицентъра на взрива, бързо отстъпи място на озадачение от зрелището пред черквата.

Виковете отново се усилиха. Главата на пилота се пръскаше! Имаше нужда от аспирин. Може би три таблетки. Не обичаше да пилотира, когато е взимал лекарства, но няколко аспирина определено нямаше да му подействат по-зле от ужасното му главоболие. Той се пресегна за аптечката, която държеше при картите и наръчниците в кутия, монтирана между двете предни седалки. Когато се опита да отвори капака обаче, установи, че е заключен. Потърси наоколо ключа и накрая се отказа. Тази нощ определено нямаше късмет. Отново почна да разтрива слепоочията си.

* * *

В сумрачната базилика Лангдън, Витория и двамата гвардейци задъхано вървяха към главния изход. След като не намериха нищо по-подходящо, четиримата носеха ранения шамбелан върху една тясна маса. Вече чуваха рева на тълпите навън. Шамбеланът беше на ръба на съзнанието.

Времето изтичаше.

Глава 116

Когато Лангдън излезе от базиликата „Св. Петър“, беше 23:39. Заслепи го силна светлина. Светлините на телевизионните прожектори се отразяваха от белия мрамор като слънчеви лъчи в снежна тундра. Той присви очи и потърси убежище зад дебелите колони на фасадата, но светлината идваше от всички страни. Над тълпата се издигаха грамадни видеоекрани.

Застанал на великолепното стълбище, което се спускаше към площада, Лангдън се почувства като актьор на най-голямата сцена в света — а не го искаше. Някъде зад пламтящите светлини се чуваше бръмченето на хеликоптера и ревът на стотици хиляди гласове. Наляво процесията от кардинали се евакуираше на площада. Всички спряха, забелязали сцената, която се развиваше на стълбището.

— Сега внимателно — предупреди Шартран, когато започнаха да слизат към хеликоптера.

Робърт все едно се движеше под вода. Ръцете го боляха от тежестта на шамбелана и масата. В този момент видя двамата репортери от Би Би Си. Глик и Макри тичаха към тях. Камерата на операторката работеше.

„Лешоядите идват“ — помисли си американецът.

— Alt! — извика Шартран. — Назад!

Но те не му обърнаха внимание. Лангдън предположи, че на другите мрежи ще им трябват около шест секунди, за да разпространят поредния репортаж на живо. Грешеше. Отне им две. Сякаш свързани с някакво универсално съзнание, всички видеостени на площада прекъснаха предаването си и включиха една и съща картина — разтърсващи кадри от стълбището на Ватикана. Накъдето и да погледнеше, Робърт виждаше отпуснатото тяло на шамбелана.

„Това е отвратително!“ — каза си той. Искаше да се намеси, но не можеше. Пък и нямаше да постигне нищо. Дали от рева на тълпата, или от хладния нощен въздух, Лангдън никога нямаше да узнае, ала в този миг се случи невъобразимото.

126