Шестото клеймо - Страница 130

130

Ала между Бог и човек?

Искаше й се баща й да е тук, за да й даде вяра. Веднъж й беше обяснил божественото общуване от научна гледна точка и я бе накарал да повярва. Все още си спомняше деня, когато го видя да се моли и го попита:

— Татко, защо си правиш труда да се молиш? Бог не може да ти отговори.

Леонардо Ветра с бащинска усмивка се откъсна от медитацията си.

— Дъщеря ми скептичката. Значи не вярваш, че Бог разговаря с човек? Ще ти го обясня на твоя език. — Той свали модела на човешки мозък от лавицата и го постави пред нея. — Както сигурно знаеш, Витория, хората обикновено използват съвсем малка част от мозъчния си капацитет. Ако обаче попаднат в емоционално натоварени ситуации — например физически травми, силна радост или страх, дълбока медитация — ненадейно невроните им започват да действат като побъркани и рязко увеличават яснотата на ума.

— И какво от това? — попита тя. — Това, че можеш да разсъждаваш ясно, не значи, че разговаряш с Бог.

— Аха! — възкликна Леонардо Ветра. — И все пак блестящите решения на привидно нерешими проблеми често се откриват тъкмо в такива моменти на яснота. Някои го наричат „висше съзнание“. Биолозите — „променливи състояния“. Психолозите — „суперразум“. — Той замълча за миг. — А християните го смятат за отговор на молитвите си. — Баща й широко се усмихна и прибави: — Понякога божественото откровение просто означава да настроиш мозъка си, за да чуеш онова, което сърцето ти вече знае.

И сега, докато потъваше в мрака, на Витория й се струваше, че баща й е бил прав. Толкова ли бе трудно да се повярва, че поради травмата си, шамбеланът е изпаднал в състояние, в което просто е „разбрал“ къде се намира антиматерията?

„Всеки от нас е Бог — беше казал Буда. — Всеки от нас знае всичко. Само трябва да отворим ума си, за да чуем собствената си мъдрост.“

И докато се спускаше все по-дълбоко в земята, Витория усети, че умът й се отваря… и чу собствената си мъдрост. Без никакво усилие разбра намеренията на шамбелана. И това откритие й донесе страх, какъвто не бе изпитвала през целия си живот.

— Отче, не! — извика в тунела тя. — Вие не разбирате! — Представи си множеството около Ватикана и кръвта й се смрази. — Ако занесете антиматерията горе… всички ще умрат!

* * *

Лангдън прескачаше по три стъпала наведнъж. Тунелът беше тесен, но той не изпитваше клаустрофобия. Някогашният му омаломощаващ страх бе засенчен от много по-дълбок ужас.

— Отче! — Професорът усещаше, че скъсява разстоянието до сиянието на фенера. — Трябва да оставите антиматерията където е сега! Няма друг избор!

Дори докато изричаше тези думи, Лангдън не им вярваше. Не само че беше приел божественото откровение на свещеника за местонахождението на антиматерията, но и настояваше за унищожаването на базиликата „Св. Петър“ — едно от най-великите архитектурни постижения на света… както и на всички произведения на изкуството в храма.

„Но хората навън… това е единственият начин.“

Каква жестока ирония — че единственият начин да спасят хората, бе да унищожат храма. Лангдън си помисли, че тази символика е забавлявала илюминатите.

От дъното на тунела се издигаше студен и спарен въздух. Някъде долу се намираше свещеният некропол… гробът на свети Петър и безброй други ранни християни. Побиха го тръпки. Надяваше се, че не извършва самоубийство.

Внезапно лампата на шамбелана като че ли спря. Лангдън бързо се приближи.

Краят на стълбището ненадейно изплува от сенките. Пътя им преграждаше порта от ковано желязо с три релефни черепа. Карло Вентреска тъкмо я отваряше. Професорът се хвърли напред, блъсна вратата и отново я затвори. Другите също дойдоха при тях, всички призрачно бели на светлината на прожектора на видеокамерата… особено Глик, който с всяка следваща крачка изглеждаше все по-прежълтял.

Шартран хвана Лангдън за ръката.

— Пуснете шамбелана да мине!

— Не! — задъхана каза Витория. — Трябва веднага да се евакуираме! Не можете да изнесете антиматерията оттук! Ако я качите горе, всички навън ще умрат!

Гласът на шамбелана звучеше странно спокойно.

— Всички вие… трябва да ми се доверите. Имаме малко време.

— Вие не разбирате — отвърна Витория. — Горе експлозията ще е много по-поразяваща, отколкото тук долу!

Свещеникът я погледна. Зелените му очи бяха напълно разумни.

— Кой говори за експлозия горе?

Тя го зяпна.

— Тук долу ли ще оставите контейнера?

Неговата увереност действаше хипнотично.

— Тази нощ повече никой няма да умре.

— Но, отче…

— Моля ви… малко вяра. — Гласът му накара всички да замълчат. — Не моля никого да идва с мен. Всички сте свободни да си тръгнете. Моля ви само да не пречите на Неговата воля. Оставете ме да изпълня онова, за което съм призван. — Шамбеланът напрегнато впери очи в тях. — Трябва да спася Църквата. И мога да го сторя. Кълна се в живота си.

Последвалата тишина имаше силата на гръм.

Глава 120

23:51.

Некропол буквално означава „град на мъртвите“.

Нищо, което Робърт Лангдън беше чел за това място, не го бе подготвило за очакващата го гледка. Грамадната подземна кухина беше пълна с древни мавзолеи като къщички на дъното на пещера. Миришеше на смърт. Между ронещите се паметници, повечето от които бяха тухлени с мраморна облицовка, се виеше неправилна мрежа от пътеки. Подобно на колони от пръст, нагоре се издигаха безброй стълбове неразкопана земя, които поддържаха свода, ниско увиснал над мрачното селце.

„Град на мъртвите — помисли си Лангдън. Изпитваше странна смесица от научна почуда и първичен страх. Групата навлизаше все по-дълбоко в лъкатушещите проходи. — Дали не направих грешен избор?“

130