Шестото клеймо - Страница 121

121

— Никой във Ватикана не знае — поясни той. — Няма как да се свържа с тях, а този човек ше пристигне всеки момент. Трябва да предупредя гвардейците преди да го пуснат вътре.

— Няма да успееш да минеш през тълпата!

— Има начин — уверено отвърна професорът. — Довери ми се.

Витория отново усети, че историкът знае нещо, което не й е известно.

— Идвам с теб.

— Не. Защо и двамата да рискуваме…

— Трябва да намеря начин да измъкна всички тези хора оттам! Те са в невероятна опас…

В този момент балконът започна да се люлее. Оглушителен грохот разтърси целия замък. После откъм „Св. Петър“ проблесна бяла светлина, която ги заслепи. „Господи! — помисли си Витория. — Антиматерията се е анихилирала по-рано!“

Ала вместо експлозия от тълпата се надигнаха мощни овации. Младата жена примижа, за да може да вижда. Телевизионните прожектори сякаш бяха насочени срещу тях! Всички се бяха обърнали към замъка викаха и сочеха с ръце. Тътенът се усилваше. Атмосферата на площада изведнъж стана радостна.

Лангдън се озадачи.

— Какво става, по дяво…

Небето закънтя.

Иззад кулата внезапно се показа папският хеликоптер, прелетя на петнадесет метра над тях и продължи към Ватикана. Прожекторите го последваха и Лангдън и Витория изведнъж отново потънаха в мрака.

Докато гледаше грамадната машина, която увисна над площад „Св. Петър“, младата жена изпита тревожното усещане, че са закъснели. Вдигайки облаци прах, хеликоптерът кацна на откритото пространство между тълпата и базиликата.

На фона на белия мрамор видяха, че от Ватикана излиза мъничка фигура и тръгва към вертолета. Витория нямаше да може да я познае, ако не беше червената барета.

— Тържествено посрещане. Това е Роше.

Лангдън удари с юмрук по парапета.

— Някой трябва да ги предупреди! — Той се обърна да тръгне.

Витория го хвана за ръката.

— Чакай! — Току-що бе видяла още нещо, нещо, което очите й отказаха да повярват. Тя с треперещи пръсти посочи хеликоптера. Дори от това разстояние не можеше да има грешка. По рампата слизаше друга фигура… фигура, която се движеше по толкова специфичен начин, че можеше да е само един човек. Въпреки че седеше, той без усилие и с изненадваща бързина се понесе по площада.

Крал на електрически трон.

Максимилиан Кьолер.

Глава 111

Кьолер се отвращаваше от разкоша на коридора „Белведере“. Дори само златният лист на тавана можеше да финансира едногодишни онкологични проучвания. Роше го поведе по обиколната рампа в Апостолическия дворец.

— Няма ли асансьор? — попита директорът на ЦЕРН.

— Няма ток. — Капитанът посочи свещите, които горяха в мрачната сграда. — Заради претърсването.

— Което несъмнено е безуспешно.

Роше кимна.

Кьолер избухна в поредния си пристъп на кашлица. Съзнаваше, че може да е един от последните. Не съвсем неприятна мисъл.

Когато стигнаха на последния етаж и тръгнаха по коридора към папския кабинет, насреща им се втурнаха четирима разтревожени гвардейци.

— Какво правите тук, господин капитан? Мислех, че този човек има сведения, които…

— Ще ги разкрие само на шамбелана. Съобщете му, че директорът на ЦЕРН Максимилиан Кьолер иска да се срещне с него — заповяда Роше. — Незабавно.

— Слушам. — Единият гвардеец се затича към кабинета на шамбелана. Другите останаха в коридора и неспокойно загледаха Роше.

— Изчакайте само момент, господин капитан. Веднага ще съобщим за госта.

Кьолер обаче не спря, а рязко зави и заобиколи часовите. Гвардейците се затичаха след него.

— Fermati! Стойте, господине!

Директорът се отвращаваше от тях. Даже най-елитната охранителна сила на света изпитваше съжаление към сакатите. Ако Кьолер беше здрав, щяха да го спрат със сила. „Сакатите са безпомощни — помисли си той. — Или поне така смята светът.“

Знаеше, че разполага със съвсем малко време да извърши онова, за което беше дошъл. Знаеше също, че тази нощ може да умре. Странно, това изобщо не го вълнуваше. Смъртта бе цена, която беше готов да плати. Бе преживял прекалено много, за да позволи на някой като Карло Вентреска да провали усилията му.

— Синьоре! — викаха гвардейците. Изпревариха го и преградиха коридора. — Трябва да спрете! — Единият извади пистолет и го насочи към Кьолер.

Директорът спря.

Роше се приближи.

— Моля ви, господин Кьолер — разкаяно рече той. — Ще отнеме само момент. Никой не може да влезе в папския кабинет, без да съобщят за него.

Кьолер видя в очите му, че няма друг избор, освен да чака. „Добре — каза си директорът. — Ще почакаме.“

Сякаш по жестока ирония на съдбата, гвардейците го бяха спрели до огромно огледало със златна рамка. Отражението на сакатото му тяло го отврати. Старият гняв отново изригна на повърхността. Това му даде сили. Вече бе сред редиците на врага. Тези хора го бяха лишили от достойнство. Тези хора. Заради тях никога не бе усетил женска ласка… никога не се беше изправил на крака, за да приеме научна награда. „Каква истина знаят тези хора? Какво доказателство имат, по дяволите! Някаква си книга с древни приказки? Обещания за бъдещи чудеса? Науката всеки ден твори чудеса!“

Кьолер се втренчи в каменните си очи. „Тази нощ може би ще умра от ръцете на религията — помисли си той. — Но няма да е за пръв път.“

За миг отново стана единадесетгодишен. Лежеше във франкфуртския дом на родителите си. Чаршафът му бе от най-фин лен, ала беше подгизнал от пот. Малкият Макс гореше, невъобразима болка измъчваше тялото му. До леглото от два дни бяха коленичили майка му и баща му. Молеха се.

121