Шестото клеймо - Страница 120

120

Арабинът изпусна лоста и изрева от болка.

Желязото изтрака край Робърт и изчезна в нощта. Хашишинът се обърна и Лангдън видя, че гърбът му се покрива с мехури. Американецът успя да се надигне и видя Витория, която се взираше с пламнали очи в убиеца.

Младата жена размахваше факлата. Лангдън нямаше представа как се е освободила, а и в момента това не беше важно. Той побърза да се прехвърли през парапета и стъпи на балкона.

Борбата не продължи много. Хашишинът бе страшен противник. С разярен вик той се хвърли към Витория. Тя се опита да отскочи, ала мъжът успя да хване факлата и понечи да я изтръгне от ръката й. Без да губи време, Лангдън заби юмрук в обгорения гръб на арабина.

Крясъкът сякаш отекна чак до Ватикана.

Извил гърба си от болка, хашишинът за миг се вцепени и пусна факлата. Витория рязко я тласна в лицето му. Разнесе се съскане на горяща плът и лявото му око зацвъртя. Арабинът отново извика и вдигна ръце към лицето си.

— Око за око — промълви Витория и замахна с факлата като с бухалка. Ударът накара хашишина да се олюлее назад към парапета. Лангдън и Витория едновременно скочиха напред и с всички сили го блъснаха. Убиецът се преметна през перилата и изчезва в нощта. Нямаше вик. Само изхрущяване на гръбнак, когато хашишинът падна с разперени ръце и крака върху купчина гюлета.

Лангдън се обърна и озадачено погледна Витория. На гърдите и раменете й висяха разхлабени въжета. Очите й горяха като самия ад.

— Худини е бил йога.

Глава 109

През това време стената от швейцарски гвардейци на площад „Св. Петър“ се опитваше да отблъсне хората на по-безопасно разстояние. Тълпата беше прекалено многолюдна и изглежда, повече се интересуваше от надвисналата над Ватикана гибел, отколкото от собствената си сигурност. Благодарение на шамбелана видеоекраните показваха броенето на контейнера с антиматерията — пряко предаване от охранителната камера на швейцарската гвардия. За съжаление, това с нищо не помагаше за овладяването на тълпите. Хората на площада очевидно гледаха капчицата течност в контейнера и си мислеха, че не е толкова страшна. Освен това сега можеха да видят и часовника — до взрива оставаха малко по-малко от четиридесет и пет минути. Имаха много време да стоят и да гледат.

Въпреки това швейцарските гвардейци бяха единодушни. Че смелото решение на шамбелана да разкрие истината пред света и да представи на пресата документални доказателства за коварството на илюминатите е мъдра тактика. Илюминатите несъмнено бяха очаквали Ватиканът да запази обичайното си мълчание пред лицето на катастрофата. Не и тази нощ. Карло Вентреска се бе оказал внушителен съперник.

* * *

В Сикстинската капела кардинал Мортати започваше да се безпокои. Минаваше 23:15. Мнозина кардинали продължаваха да се молят, но други се бяха скупчили при изхода, очевидно разтревожени от часа. Някои удряха по вратата с юмруци.

Лейтенант Шартран чуваше тропането и не знаеше какво да прави. Погледна си часовника. Беше време.

Капитан Роше бе дал строга заповед да не пуска кардиналите, докато не му нареди. Блъскането по вратата стана по-силно и Шартран се разтревожи. Зачуди се дали капитанът просто не е забравил. След тайнственото обаждане Роше се държеше извънредно странно.

Той включи радиостанцията си.

— Господин капитан? Тук е Шартран. Отдавна е време. Да отворя ли Сикстинската капела?

— Вратата да остане затворена. Струва ми се, че вече ви дадох заповед.

— Просто исках…

— Гостът ни скоро ще пристигне. Вземете още неколцина души и застанете на пост пред вратата на папския кабинет. Шамбеланът да не ходи никъде.

— Моля?

— Какво не ви е ясно, лейтенант?

— Всичко ми е ясно, господин капитан. Тръгвам.

* * *

В папския кабинет шамбеланът гледаше пламъците в камината. „Дай ми сили, Господи. Направи чудо.“ Той разбърка въглените. Питаше се дали ще остане жив до сутринта.

Глава 110

23:23.

Витория трепереше на балкона на замъка Сант Анджело и с насълзени очи се взираше в Рим. Ужасно й се искаше да прегърне Робърт Лангдън, но не можеше. Чувстваше се като упоена. Човекът, който беше убил баща й, лежеше на двора мъртъв. Самата тя едва не бе станала негова жертва.

Лангдън я докосна по рамото и топлината на ръката му сякаш магически стопи леда. Тялото й се съживи. Мъглата се вдигна и Витория се обърна. Робърт изглеждаше ужасно — целият мокър, със сплъстена коса — очевидно бе минал през истински ад, за да дойде да я спаси.

— Благодаря ти… — промълви тя.

Лангдън уморено се усмихна и й напомни, че всъщност тя заслужава благодарност. Способността й да измества раменните си стави бе спасила живота и на двамата. Витория избърса очи. Можеше вечно да остане тук с него, ала отдихът беше кратък.

— Трябва да се махаме оттук — каза американецът.

Мислите на Витория бяха другаде. Очите й бяха насочени към Ватикана. Най-малката държава в света изглеждаше обезпокояващо близо, осветена от прожекторите на пресата. За нейно смайване, площад „Св. Петър“ продължаваше да е претъпкан с народ! Швейцарската гвардия очевидно бе успяла да освободи само петдесетина метра — участъка точно пред базиликата — по-малко от една трета от пиацата. Хората се блъскаха напред, за да виждат по-добре. „Прекалено са близо!“ — помисли Витория.

— Връщам се там — безизразно заяви Лангдън.

Тя изненадано се обърна към него.

— Във Ватикана ли?

Робърт й разказа за самарянина. Водачът на илюминатите, човек на име Янус, който лично идваше да жигоса шамбелана. Последният илюминатски удар, който трябваше да докаже могъществото им.

120