Шестото клеймо - Страница 119

119

— Не съм чел нишо за шесто илюминатско клеймо! — в яда си неволно изрече той.

— Струва ми се, че сте чели. — Убиецът се подсмихваше и го принуждаваше да отстъпва заднишком покрай овалната стена.

Робърт се обърка. Определено не беше. Имаше пет илюминатски клейма. Той се заозърта в търсене на някакво оръжие.

— Съвършена хармония на древните елементи — каза хашишинът. — Последното клеймо е най-блестящото. Боя се обаче, че никога няма да го видите.

Професорът предчувстваше, че след малко и без това повече няма да вижда нищо. Продължаваше да отстъпва.

— А ти виждал ли си последното клеймо? — опита се да спечели време Робърт.

— Някой ден сигурно ще ми окажат тази чест. Когато докажа, че съм достоен. — Арабинът замахна с лоста, сякаш играта му доставяше удоволствие.

Лангдън имаше чувството, че хашишинът го насочва към някакво конкретно място. „Накъде?“ Не можеше да си позволи да погледне зад себе си.

— Клеймото? — попита той. — Къде е?

— Не е тук. Очевидно го пази Янус.

— Кой е Янус?

— Водачът на илюминатите. Скоро ще бъде тук.

— Водачът на илюминатите пристига тук!?

— За да извърши последното жигосване.

Лангдън уплашено погледна към Витория. Тя изглеждаше странно спокойна, затворила очи за външния свят, гърдите й се надигаха бавно… дълбоко. Дали щеше да е последната жертва? Или пък той?

— Каква самоувереност! — вперил очи в неговите, презрително изсумтя хашишинът. — Вие двамата не сте нищо. Ще умрете, разбира се, в това няма съмнение. Но последната жертва, за която говоря, наистина е опасен враг.

Лангдън се опита да вникне в думите му. Опасен враг ли? Най-важните кардинали бяха мъртви. Папата бе мъртъв. Илюминатите бяха очистили всички. Намери отговора във вакуума на очите на убиеца.

„Шамбеланът.“

Карло Вентреска беше човекът, превърнал се във факел на надеждата за целия свят. Тази нощ шамбеланът бе постигнал повече за заклеймяването на илюминатите, отколкото специалистите по теорията за заговорите за десетки години. И очевидно щеше да си плати за това: Той беше последната цел на илюминатите.

— Никога няма да се доберете до него — предизвика противника си Лангдън.

— Не аз — отвърна хашишинът и го принуди да отстъпи още назад покрай стената. — Тази чест е запазена за самия Янус.

— Водачът на илюминатите лично възнамерява да жигоса шамбелана, така ли?

— Властта си има своите привилегии.

— Но в момента никой не може да влезе във Ватикана!

Арабинът се усмихна самодоволно.

— Освен ако няма среща.

Робърт се смути. Единственият, когото очакваха във Ватикана, бе човекът, когото австралийският репортер беше нарекъл „самарянин от последния час“ — човекът, който според Роше имал сведения…

Лангдън се смая. „Боже мой!“

Хашишинът се засмя. Очевидно се наслаждаваше на ужасяващото откритие на противника си.

— И аз се чудех как ще успее да влезе Янус. После в буса чух по радиото репортаж за самарянина от последния час. — Той се усмихна. — Ватиканът ще го посрещне с разтворени обятия.

Професорът за малко да се препъне. „Янус е самарянинът! — Невъобразима измама. Водачът на илюминатите щеше да получи царски ескорт направо до стаята на шамбелана. — Но как е успял да излъже Роше? Или е замесен и капитанът?“ Побиха го тръпки. Откакто едва не се беше задушил в тайния архив, не вярваше много на Роше.

Хашишинът неочаквано замахна с лоста.

Лангдън отскочи назад.

— Янус никога няма да излезе навън жив! — избухна той.

Убиецът сви рамене.

— Някои каузи си заслужават да умреш за тях.

Робърт усети, че хашишинът говори сериозно. Значи Янус идваше във Ватикана със самоубийствена мисия? Въпрос на чест? За миг си представи целия ужасяващ цикъл. Илюминатският заговор бе описал пълен кръг. Свещеникът, когото илюминатите неволно бяха издигнали на власт, като бяха убили папата, се беше оказал достоен противник. И сега водачът им щеше да го унищожи.

Изведнъж Лангдън усети, че стената зад гърба му изчезва. Лъхна го студен въздух и той политна назад в нощта. „Балконът!“ Сега разбираше какво е намислил убиецът.

Знаеше, че зад него има пропаст — намираше се на тридесетина метра над двора. Без да губи време, хашишинът се хвърли в атака. Върхът на лоста се насочи към корема на Лангдън. Професорът отскочи назад и острието одраска само ризата му. Втори удар. Робърт опря гръб в парапета. Сигурен, че следващото замахване ще го убие, той се опита да направи абсурдното. Извъртя се настрани и хвана лоста. Пареща болка прониза дланта му, ала той не пусна желязото.

Хашишинът изглеждаше невъзмутим. За миг двамата напрегнаха сили един срещу друг, лице в лице. Зловонният дъх на арабина изпълваше ноздрите на Лангдън. Лостът започваше да му се изплъзва. Противникът му беше прекалено силен. В отчаянието си и с риск да изгуби равновесие, американецът се опита да го ритне по ранения крак. Но хащишинът бе професионалист и не му позволи.

Лангдън беше изиграл последния си коз. Знаеше, че е изгубил играта.

Ръцете на убиеца се стрелнаха напред и го блъснаха към парапета. Хашишинът вдигна лоста и го опря напречно в гърдите му. Робърт изви гръб над празното пространство.

— Сбогом — изсъска арабинът.

И силно натисна. Лангдън изгуби равновесие и краката му се отделиха от пода. Успя да се вкопчи в перилата с ръце и със сгъвките на краката си. Лявата му ръка се изплъзна, но дясната успя да се задържи и той увисна с главата надолу.

Хашишинът се надвеси над него и вдигна лоста. И изведнъж Лангдън видя нещо невероятно. Навярно беше заради близостта на смъртта или просто от сляп страх — ала видя, че убиецът се обгръща със сияние… като приближаващо се огнено кълбо.

119