Шестото клеймо - Страница 118

118

Глава 108

В мига, за който успя да огледа обстановката, Лангдън разбра, че се намира на свещено място. Макар и стара и избеляла, украсата в продълговатата стая изобилстваше на познати символи. Пентаграмни плочки. Фрески на планети. Гълъби. Пирамиди.

„Храмът на просвещението.“ Беше стигнал.

Хашишинът бе точно пред него, очертан на фона на отворената балконска врата. Гърдите му бяха голи и той стоеше до Витория, която лежеше завързана, но жива. Робърт въздъхна от облекчение. За миг погледите им се срещнаха и помежду им потече море от емоции — признателност, отчаяние и съжаление.

— Ето че пак се срещаме — каза хашишинът, погледна лоста в ръката на Лангдън и се засмя. — И този път сте дошли за мен с това нещо, така ли?

— Развържи я.

Арабинът притисна ножа към гърлото на Витория.

— Ще я убия.

Лангдън не се съмняваше, че е способен на това. Насили се да отговори спокойно.

— Предполагам, че тя ще го предпочете… пред алтернативата.

Хашишинът с усмивка прие обидата.

— Прав сте. Тя има какво да предложи. Жалко.

Професорът пристъпи напред и насочи острия край към противника си. Раната на ръката го заболя.

— Пусни я.

Убиецът като че ли за миг се замисли. Въздъхна и отпусна рамене, сякаш се предаваше, ала в същия момент ръката му неочаквано се стрелна напред. Последва светкавично движение на тъмни мускули и изведнъж във въздуха право към гърдите на Лангдън полетя нож.

Робърт не знаеше дали инстинктът, или изтощението го накараха да подвие колене, но ножът профуча край ухото му и изтрака на пода зад него. Хашишинът изглеждаше невъзмутим. Усмихна се на Лангдън, който беше приклекнал и стискаше металния лост, отстъпи настрани от Витория и като дебнещ лъв започна да се приближава към Лангдън.

Професорът се изправи и отново вдигна лоста. Мокрите му дрехи внезапно сякаш още повече му натежаха. Полуголият хашишин се движеше гъвкаво — раната на крака му очевидно изобщо не го забавяше. Робърт усещаше, че този човек е свикнал да изпитва болка. За пръв път в живота му се прииска да държи адски голям пистолет.

Арабинът бавно го обикаляше, сякаш се забавляваше, винаги точно извън обсега на лоста. И постепенно се придвижваше към ножа си. Лангдън му препречи пътя.

Убиецът тръгна обратно към Витория. Лангдън пак го принуди да спре.

— Още не е късно — рече американецът. — Кажи ми къде е контейнерът. От Ватикана ще ти платят повече, отколкото илюминатите.

— Какъв сте наивник.

Лангдън замахна с лоста. Хашишинът отскочи. Робърт заобиколи една пейка и като държеше оръжието пред себе си, се опита да притисне противника си до стената на овалното помещение. „Тази проклета стая няма ъгли!“ Странно, арабинът като че ли нямаше желание да напада или да бяга. Просто играеше играта на Лангдън. И хладнокръвно чакаше.

„Какво чака?“ Убиецът продължаваше да обикаля и майсторски избираше позицията си. Като безкрайна партия шах. Лостът в ръката на Робърт натежаваше и той изведнъж разбра какво чака хашишинът. „Изтощава ме.“ А и тактиката на арабина очевидно действаше. Лангдън бе обзет от изтощение — само адреналинът вече не можеше да го държи на крака. Знаеше, че трябва да направи своя ход.

Хашишинът, изглежда, прочете мислите му и пак се премести, сякаш нарочното примамваше към масата в средата на помещението. Лангдън виждаше, че на масата има нещо, което проблясва на светлината на факлата. „Оръжие?“ Той не откъсваше очи от противника си и се приближаваше към масата. Когато арабинът открито хвърли поглед натам, професорът се опита да не се поддава на явната примамка. Ала инстинктът му го подведе. И сбърка.

Това изобщо не бе оръжие. Гледката за миг го вцепени.

На масата лежеще просто медно ковчеже, покрито с древна патина. Ковчежето имаше форма на петоъгълник. Капакът беше отворен. В петте подплатени отделения имаше пет клейма — железни инструменти с яки дървени дръжки, Лангдън не се съмняваше какви са надписите.

...

ИЛЮМИНАТИ, ЗЕМЯ, ВЪЗДУХ, ОГЪН, ВОДА.

Той рязко завъртя глава към хашишина. Убиецът чакаше, сякаш играта го ободряваше. Американецът се насили да се съсредоточи, отново срещна погледа на противника си и замахна с лоста. Ала ковчежето продължаваше да е пред очите му. Въпреки че самите клейма бяха хипнотизиращи — предмети, в чието съществуване не вярваше почти никой учен — Лангдън внезапно осъзна, че в сандъчето има още нещо. Докато арабинът отскачаше, Робърт си позволи да хвърли още един поглед към масата.

„Боже мой!“

Петте клейма бяха поставени в страничните отделения. Но в средата имаше още едно място, в момента празно, ала очевидно предвидено за друго клеймо… много по-голямо от останалите и с формата на квадрат.

Атаката беше неочаквана.

Хашишинът го връхлетя като ястреб. Лангдън, чието внимание арабинът майсторски бе отклонил, се опита да парира нападението, но лостът бе тежък и реакцията му беше прекалено бавна. Арабинът избегна замахването му. Докато Робърт се опитваше да отдръпне лоста, ръцете на хашишина се стрелнаха и го хванаха. Изглежда, наранената ръка вече не му пречеше. Двамата задърпаха желязото. Лангдън усещаше, че го изпуска, изгаряща болка пронизваше дланта му. След миг острият край на лоста вече бе обърнат срещу него. Ловецът се беше превърнал в жертва.

Сякаш бе попаднал на пътя на ураган. Хашишинът го обикаляше, усмихваше се и го притискаше към стената. Лангдън не можеше да се съсредоточи. Докато арабинът се приближаваше към него, той изруга лекомислието си. Нищо не разбираше. „Шесто илюминатско клеймо?“

118