Шестото клеймо - Страница 117

117

Робърт прескочи дъските и се запъти към светлината. Проходът скоро премина в по-голямо помещение. На стената пламтеше факла. В тази част на замъка нямаше електричество… тук не можеха да влизат туристи. Стаята щеше да е страшна дори денем, ала факлата я правеше още по-ужасяваща.

Il prigione.

Имаше дванадесет килии. Железните решетки на повечето бяха ръждясали и разбити. Една от по-големите обаче бе непокътната и на пода Лангдън видя нещо, което накара сърцето му да се свие. Черни раса и червени пояси. „Ето къде е държал кардиналите!“

В стената до килията имаше желязна врата. Беше открехната и водеше към някакъв тунел. Робърт се втурна натам, но преди да стигне до входа спря. Кървавата следа не влизаше вътре. Когато видя думите над свода, той разбра защо.

Il Passetto.

Смая се. Много пъти бе чувал за него, без да знае къде точно се намира входът му. Il Passetto — „малкият проход“ — беше тесен тунел, дълъг осемстотин метра, който свързваше замъка Сант Анджело с Ватикана. Много папи го бяха използвали, за да бягат на сигурно място по време на обсади на Светия град… както и неколцина недотам благочестиви свети отци, за да посещават тайно любовниците си или да ръководят изтезанията на враговете си. Предполагаше се, че днес двата края на тунела са заключени и ключовете се пазят в някой ватикански сейф. Лангдън изведнъж със страх си помисли, че знае как са влизали и излизали от Ватикана илюминатите. Запита се кой е предал Църквата и е откраднал ключовете. „Оливети? Някой швейцарски гвардеец?“ Това вече нямаше значение.

Кръвта по пода водеше към отсрещния край на затвора. Американецът проследи стъпките и стигна до ръждива врата, на която висяха вериги. Ключалката беше свалена и вратата бе открехната. Вътре се виждаше изкачващо се нагоре стръмно спирално стълбище. Подът тук също бе обозначен с пентаграмен блок. Разтреперан, Лангдън се вторачи в него и се зачуди дали самият Бернини е държал длетото, издялало този камък. Над свода имаше малка фигура на херувим. Тук беше.

Кървавата пътека продължаваше нагоре по стълбището.

Преди да се качи, Лангдън имаше нужда от оръжие, от каквото и да е оръжие. До една от килиите намери еднометров железен лост с остър край. Макар и абсурдно тежък, лостът щеше да свърши работа. Професорът се надяваше, че елементът на изненада и раната на хашишина ще са достатъчни, за да наклонят везните в негова полза. Само се молеше да не е закъснял.

Стъпалата на спиралното стълбище бяха изтъркани и стръмно се изкачваха нагоре. Лангдън внимателно се вслушваше. Не чуваше нищо. Светлината от затвора постепенно помръкваше. Възцари се пълен мрак и той се опря с една ръка на стената. В тъмнината усети призрака на Галилей да се изкачва по същото това стълбище, нетърпелив да сподели райските си видения с други мъже на науката и вярата.

Все още го удивляваше местонахождението на скривалището. Залата за срещи на илюминатите се намираше в сграда, принадлежаща на Католическата църква. Докато ватиканските гвардейци бяха претърсвали подземията и домовете на известни учени, членовете на братството несъмнено се бяха събирали тук… точно под носа на Ватикана. Внезапно му се стори логично. Като главен архитект на промените в замъка, Бернини бе имал неограничен достъп до тази сграда… и я беше преустроил според собствените си желания, без никой да му задава никакви въпроси. Колко тайни проходи бе направил? Колко знака беше поставил?

„Храмът на просвещението.“ Лангдън знаеше, че го наближава.

Стълбището започна да се стеснява и той си въобрази, че тунелът се свива около него. В мрака шепнеха сенки от миналото, ала той продължаваше нагоре. Видя хоризонтален сноп светлина пред себе си и разбра, че е точно под горната площадка и че под прага на вратата се процежда светлина от факла. Безшумно изкачи последните няколко стъпала.

Нямаше представа точно къде в замъка се намира в момента, но знаеше, че е достатъчно нависоко, за да е близо до върха. Представи си гигантския ангел и предположи, че е точно под него.

„Бди над мен“ — помисли си той и здраво стисна лоста. После протегна ръка към вратата.

* * *

Остра болка пронизваше ръцете на Витория. Когато се беше свестила и бе установила, че китките й са завързани зад гърба, тя си беше помислила, че ще успее да се освободи. Ала времето бе изтекло. Звярът се беше върнал. И сега стоеше до нея с голи гърди, покрит с белези от многобройни битки. Очите му приличаха на черни цепнатини и той възбудено зяпаше тялото й. Витория усещаше, че убиецът си представя какво ще направи с нея. Бавно, сякаш за да я дразни, хашишинът свали подгизналия си колан и го пусна на пода.

Едновременно я обзеха страх и омраза. Тя затвори очи. Когато отново вдигна клепачи, арабинът бе извадил сгъваем нож. Отвори го точно пред лицето й.

Младата жена видя ужасеното си отражение в стоманата.

Убиецът завъртя острието и прокара гърба му по корема й. От ледения метал я побиха тръпки. С презрителен поглед той плъзна метала под колана на късите й панталони. Витория ахна. Хашишинът придвижи ножа назад-напред, бавно, опасно… по-надолу. После се наведе напред и горещият му дъх прошепна в ухото й:

— С този нож извадих окото на баща ти.

В този момент тя разбра, че е способна на убийство.

Хашишинът започна да реже панталоните й. Изведнъж спря и вдигна поглед. В стаята имаше някой.

— Махни се от нея — изръмжа от прага дълбок глас.

Витория не можеше да види кой говори, но позна гласа. „Робърт! Жив е!“

Арабинът сякаш бе зърнал призрак.

— Сигурно имате ангел пазител, господин Лангдън.

117