Шестото клеймо - Страница 116

116

— Информация, която струва двеста бона, така ли?

Робърт му каза какво ще му разкрие в замяна на услугата. Минута и половина по-късно Робърт Лангдън се бе вкопчил в сателитната чиния, която се поклащаше на вятъра на петнадесет метра височина. Провеси се навън, хвана се за ръба на крепостната стена и се прехвърли върху укреплението на замъка.

— А сега изпълни обещанието си! — извика австралиецът. — Къде е той?

Лангдън изпитваше известни угризения, но сделката си беше сделка. А и хашишинът сигурно и без това щеше да се обади на пресата.

— На Пиаца Навона — отвърна професорът. — Във фонтана.

Австралиецът спусна сателитната си чиния и потегли. Очакваше го репортажът на кариерата му.

* * *

В една каменна зала високо над града хашишинът събу мокрите си обувки и превърза ранения си пръст. Болеше го, но не толкова много, че да не може да се позабавлява. Той се обърна към плячката си.

Тя бе в ъгъла и лежеше по гръб на нисък диван със завързани зад гърба ръце и запушена уста. Хашишинът се приближи. Тя беше в съзнание. Това го зарадва. Ала се изненада, когато в очите й вместо страх видя огън.

„И страхът ще дойде.“

Глава 107

Вътрешният двор под него приличаше на музей на древна военна техника — катапулти, камари каменни гюлета, цял арсенал от страховити устройства. Денем част от замъка беше отворена за туристи и дворът частично бе възстановен в оригиналното си състояние.

Лангдън плъзна поглед към сърцето на крепостта. Кръглата цитадела се издигаше на тридесет и три метра височина. Балконът на върха все още беше осветен отвътре. На американеца му се искаше да извика, ала знаеше, че не бива. Щеше да открие как да проникне вътре.

Той си погледна часовника.

23:12.

Затича се надолу по каменната рампа, която обгръщаше вътрешната страна на стената, и се спусна на двора. Продължи по посока на часовниковата стрелка и мина покрай три портика, но те бяха затворени. „Как е влязъл хашишинът? — Лангдън ускори ход. По пътя видя два съвременни входа, които бяха заключени с катинари отвън. — Не оттук.“ Продължи да тича.

Бе обиколил почти цялата крепост, когато видя чакълена отбивка, пресичаща двора пред него. Тя водеше до подвижния мост. Другият й край изчезваше в крепостта. Il traforo! Беше чел за този тунел — гигантска спираловидна рампа, опасваща кулата отвътре. „Хашишинът е влязъл с буса!“ Портата бе отворена и Лангдън се втурна натам. Ала когато стигна до входа, въодушевлението му се изпари.

Тунелът се спускаше надолу.

Тази част от traforo очевидно водеше към тъмницата, а не към върха.

Изправен на прага на тъмния тунел, който сякаш безкрайно се виеше под земята, Робърт се поколеба и отново вдигна очи към балкона. Можеше да се закълне, че вижда движение. „Решавай!“ Нямаше друга алтернатива. Той се затича надолу.

* * *

Хашишинът стоеше до плячката си. Прокара длан по ръката й. Кожата й бе като сметана. Очакването го опияняваше. По колко начина можеше да я насили?

Знаеше, че заслужава тази жена. Беше изпълнил заповедите на Янус. Тя бе военен трофей и когато свършеше с нея, щеше да я смъкне от дивана и да я постави на колене. Щеше пак да му послужи. „Върхът на покорството.“ После, в мига на своя климакс, щеше да й пререже гърлото.

Наричаха го „върховното удоволствие“.

След това, греейки се на славата си, щеше да излезе на балкона и да се наслади на кулминацията на илюминатския триумф… възмездие, подготвяно много отдавна.

* * *

В тунела ставаше все по-тъмно. Лангдън продължаваше да се спуска.

След едно пълно завъртане светлината бе изчезнала почти напълно. Проходът стана хоризонтален и професорът забави ход. Ехото на стъпките му показваше, че е влязъл в по-голямо помещение. Стори му се, че в мрака пред себе си зърва проблясъци… Протегна ръка и пристъпи напред. Откри гладки повърхности. Хром и стъкло. Автомобил. Заопипва повърхността, намери вратата и я отвори.

Лампичката на тавана светна. Робърт отстъпи назад и веднага позна черния бус. Обзет от пристъп на омраза, той за миг остана неподвижен, после се хвърли вътре и затършува с надеждата да намери оръжие, с което да замени изгубения във фонтана пистолет. Напразно. Затова пък откри мобилния телефон на Витория. Разбит и безполезен. Видът му го изпълни със страх. Надяваше се да не е закъснял.

Включи фаровете на буса и помещението се освети. Сигурно някога го бяха използвали като конюшня. Нямаше изход.

„Сбъркал съм пътя!“

Изскочи навън и обходи с поглед стените. Не забеляза врати. Помисли си за ангела над входа на тунела и се зачуди дали не е съвпадение. „Не!“ Спомни си думите на убиеца при фонтана. „Тя е в Храма на просвещението. Чака ме да се върна.“ Робърт бе стигнал прекалено далеч, за да се провали тъкмо сега. Сърцето му бясно туптеше. Гневът и омразата започваха да объркват мислите му.

Когато видя кръвта по пода, отначало си помисли за Витория, ала когато проследи дирята, разбра, че е от стъпки. Широки крачки. Кървавите петна бяха оставени само от лявата обувка. „Хашишинът!“

Последва кръвта до средата на помещението. Все повече се озадачаваше. Отпечатъците стигаха до ъгъла и внезапно изчезваха.

Взря се и не можа да повярва на очите си. Гранитният блок на пода не беше квадратен като другите. Бе се озовал пред поредния знак. Плочата имаше форма на идеална пентаграма и един от върховете й сочеше ъгъла. Там, майсторски скрит от застъпващите се стени, имаше тесен процеп. Лангдън се промъкна през него и видя останки от дървена преграда, която някога беше затваряла тунела.

Отвътре идваше светлина.

116