Шестото клеймо - Страница 122

122

В сенките стояха трима от най-добрите лекари във Франкфурт.

— Настоявам да промените решението си! — каза единият. — Вижте момчето! Треската му се засилва. Изпитва ужасни болки. Опасно е!

Но Макс знаеше какъв ще е отговорът на майка му. „Gott wird ihn beschuetzen.“

„Да — помисли си той. — Бог ще ме пази. — Вярата в майчиния му глас му даваше сили. — Бог ще ме пази.“

След час се чувстваше така, сякаш го прегазваше автомобил. Дори не можеше да си поеме дъх, за да заплаче.

— Синът ви изпитва ужасни мъки — каза друг лекар. — Нека поне облекча болката му. Имам обикновена инжекция с…

— Ruhe, bitte! — Баща му накара доктора да млъкне, без да отваря очи. Просто продължаваше да се моли.

„Моля те, татко! — искаше да извика Макс. — Позволи им да спрат болката!“ Ала думите му се удавиха в пристъп на кашлица.

След час болките станаха още по-силни.

— Синът ви може да се парализира — предупреди един от лекарите. — И дори да умре! Имаме лекарства, които ще му помогнат!

Фрау и хер Кьолер не им позволиха. Не вярваха в медицината. Кои бяха те, че да се намесват в Божия план? Продължиха да се молят още по-страстно. В крайна сметка Господ ги беше благословил с това момче, защо да не им го вземеше? Майка му шепнеше на Макс да е силен. Обясняваше му, че Бог го подлага на изпитание… като библейската история за Авраам… изпитание на вярата му.

Макс се опитваше да вярва, но болките бяха мъчителни.

— Повече не мога да гледам това! — заяви накрая един от лекарите и избяга от стаята.

Призори Макс почти бе изгубил съзнание. Всичките му мускули се гърчеха в мъки. „Къде е Иисус? — чудеше се той. — Не ме ли обича?“ Усещаше, че животът напуска тялото му.

Майка му беше заспала до леглото, все още сплела пръсти в молитва. Баща му стоеше до прозореца и се взираше в изгрева. Сякаш бе изпаднал в транс. Макс чуваше тихия шепот на безкрайната му молитва за милост.

И тогава забеляза фигурата, която се беше изправила до него. „Ангел?“ Не виждаше почти нищо. Очите му бяха подути и затворени. Фигурата зашепна в ухото му, ала гласът не принадлежеше на ангел. Това бе един от лекарите… онзи, който от два дни седеше в ъгъла и умоляваше родителите му да му позволят да даде на детето някакво ново лекарство от Англия.

— Никога няма да си простя, ако не го направя — каза му докторът и внимателно хвана крехката му ръка. — Ще ми се да го бях направил по-рано.

Макс усети леко убождане — едва доловимо сред ужасните болки.

После лекарят тихо си събра вещите. Преди да си тръгне постави длан на челото му.

— Това ще ти спаси живота. Имам голяма вяра във възможностите на медицината.

След минути Макс се почувства така, сякаш някакъв вълшебен дух се разливаше във вените му. Топлината обхвана цялото му тяло и прогони болката. Накрая за пръв път от няколко дни момчето заспа.

Когато треската премина, майка му и баща му обявиха, че Бог е направил чудо. Ала когато стана ясно, че синът им е осакатял, родителите му се отчаяха. Закараха инвалидната количка на сина си в черквата и помолиха свещеника за съвет.

— Момчето се е спасило само по Божия милост — увери ги отецът.

Макс мълчаливо слушаше.

— Но нашият син не може да ходи! — Фрау Кьолер плачеше.

Свещеникът тъжно кимна.

— Да. Изглежда, че Бог го е наказал, защото не е имал достатъчно вяра.

* * *

— Господин Кьолер! — Викаше го швейцарският гвардеец, който беше влязъл в стаята. — Шамбеланът ще ви приеме.

Кьолер изсумтя и потегли по коридора.

— Посещението ви го изненада — прибави гвардеецът.

— Убеден съм в това. — Директорът продължи нататък. — Бих искал да останем насаме.

— Невъзможно — заяви гвардеецът. — Никой…

— Лейтенант — прекъсна го Роше. — Срещата ще се проведе така, както желае господин Кьолер.

Гвардеецът смаяно зяпна командира си.

Пред вратата на папския кабинет Роше позволи на хората си да вземат обичайните мерки за сигурност преди да пуснат Кьолер вътре. Безбройните електронни устройства по инвалидната му количка направиха безполезен ръчния им детектор за метал. Гвардейците го обискираха, но очевидно прекалено много се срамуваха от недъга му, за да го направят както трябва. Така и не откриха скрития под количката револвер. Нито взеха другия предмет, който носеше — онзи, който щеше да донесе незабравим завършек на тазвечерните събития.

Кьолер влезе в папския кабинет. Карло Вентреска беше сам и се молеше на колене пред гаснещия огън. Не отвори очи.

— Господин Кьолер — каза шамбеланът. — Мъченик ли сте дошли да ме направите?

Глава 112

През това време Лангдън и Витория бързаха към Ватикана по тесния тунел, наречен Il Passeto. Факлата в ръката на Робърт хвърляше светлина само колкото да виждат на няколко метра пред себе си. Стените ги притискаха от двете страни, таванът бе нисък. Миришеше на мухъл. Професорът вървеше пръв, следван по петите от Витория.

След замъка Сант Анджело тунелът стръмно се изкачваше нагоре в каменна постройка, може би римски акведукт. После стана равен и започна тайния си път към Ватикана.

Лангдън тичаше и пред очите му се редеше калейдоскоп от объркани образи — Кьолер, Янус, хашишинът, Роше… шесто клеймо? „Сигурен съм, че сте чували за шестото клеймо — бе казал убиецът. — Най-блестящото.“ Робърт не си спомняше дори в най-невероятните теории за конспирации да се споменава за шесто клеймо. Истинско или измислено. Имаше слухове за златни кюлчета и безупречен илюминатски диамант, но не и за шесто клеймо.

— Кьолер не може да е Янус! — заяви Витория, докато тичаха по тунела. — Невъзможно!

122