Шестото клеймо - Страница 111

111

Най-поразителната особеност на фонтана беше неговата височина. Само централната му част надвишаваше шест метра — назъбена планина от шуплест варовик, осеяна с пещери и вдлъбнатини, през които кипеше водата. Цялата скала бе покрита с езически фигури. На върха й се издигаше обелиск, който се извисяваше на цели дванадесет метра. Лангдън вдигна поглед до върха му, където безшумно беше кацнал самотен гълъб.

„Кръст“ — помисли си той, все още смаян от фигурата, образувана от пръснатите в Рим знаци. Фонтанът на четирите реки бе последният олтар на науката. Само преди часове професорът беше стоял в Пантеона, убеден, че Пътят на просвещението е разрушен и че никога няма да стигне дотук. Глупава грешка. Всъщност целият път бе непокътнат. „Земя, въздух, огън, вода.“ И Лангдън го беше изминал… отначало докрай.

„Не съвсем докрай“ — напомни си той. Пътят имаше пет точки, а не четири. Четвъртият знак някак си сочеше към крайната цел — свещеното илюминатско скривалище, Храма на просвещението. Американецът се чудеше дали скривалището все още съществува. Чудеше се дали хашишинът не е отвел Витория там.

Погледът му се плъзна по фигурите на фонтана в търсене на указания към местоположението на скривалището. „И ангели над елементи бдят.“ Тук обаче нямаше нито един ангел. Фонтанът на четирите реки бе езическа творба и изваянията нямаха религиозен характер. Човешките фигури и всички животни, включително броненосеца, нямаха никакво отношение към религията. Сред тях ангелът би стърчал като самотен пръст.

„Дали не съм сбъркал мястото?“ — Отново се замисли за четирите обелиска, образуващи кръст, и сви юмруци. — Не! Този фонтан съвършено се вписва в общата картина.

* * *

В 22:46 по уличката от отсрещната страна на площада се зададе черен бус. Лангдън нямаше да му обърне внимание, ала колата се движеше с изключени фарове. Като акула, обикаляща из осветен от луната залив, автомобилът обиколи цялата пиаца.

Професорът се наведе още по-ниско в сенките зад грамадното стълбище, което водеше към черквата „Мъките на св. Агнес“. Пулсът му се ускори.

След като направи две пълни обиколки, бусът зави към фонтана на Бернини и спря точно до басейна, така че плъзгащата му се врата бе само на сантиметри над водата.

Вдигнаха се пръски.

Дали хашишинът беше подранил? С буса ли бе пристигнал? Лангдън беше предполагал, че убиецът ще доведе последната си жертва пеш през площада, както бе постъпил на „Св. Петър“. Но щом идваше с бус, правилата се променяха.

Изведнъж плъзгащата се странична врата на буса се отвори.

На пода лежеше гол мъж, свит на кълбо. Целият бе увит с вериги. Мяташе се и се мъчеше да се освободи, ала веригите бяха прекалено тежки. Една от халките бе натикана в устата му като юздечка и заглушаваше виковете му за помощ. В този момент Лангдън видя втората фигура, която заобикаляше зад пленника, като че ли правеше последни приготовления.

Американецът разбра, че има само секунди.

Стисна пистолета, смъкна сакото си и го хвърли на земята. Само щеше да затруднява движенията му, пък и той не искаше да доближава Галйлеевата „Diagramma“ до водата. Документът щеше да остане на сухо и сигурно място.

Лангдън тръгна надясно, заобиколи фонтана и застана точно срещу буса. Каменната грамада му пречеше да вижда. Той се изправи и се затича право към басейна. Надяваше се, че клокоченето заглушава стъпките му. Стигна до ръба, прескочи го и се хвърли в пенливата вода.

Беше дълбока до кръста и леденостудена. Лангдън изскърца със зъби и закрачи навътре. Дъното бе хлъзгаво, множеството хвърлени за късмет монети го правеха двойно по-опасно. Той разбираше, че само късмет няма да му е достатъчен. Целият обгърнат от водни пръски, той се зачуди дали студът, или страхът е причина пистолетът в ръката му да трепери.

Най-после стигна до скулптурната група и я заобиколи отляво. Движеше се бързо, като се криеше зад каменните фигури. Бусът бе на по-малко от пет метра. Хашишинът клечеше на пода и се готвеше да претърколи увитото във вериги тяло на кардинала във водата.

Робърт Лангдън вдигна пистолета и излезе от облака пръски.

— Не мърдай. — За разлика от оръжието, гласът му не трепереше.

Хашишинът го погледна. За миг сякаш се смути, като че ли беше видял призрак. После на устните му плъзна злобна усмивка и той покорно вдигна ръце.

— Слез от буса.

— Изглеждаш мокър.

— Подрани.

— Бързам да се върна при плячката си.

Лангдън се прицели.

— Няма да се поколебая да стрелям.

— Вече се колебаеш.

Американецът усети как показалецът му се напряга на спусъка. Кардиналът лежеше неподвижно като мъртвец.

— Развържи го.

— Остави кардинала. Дошъл си за жената. Не се преструвай, че не е така.

Лангдън потисна желанието си да приключи на мига.

— Къде е тя?

— На сигурно място. Чака ме да се върна.

„Жива е!“ Проблесна лъч на надежда.

— В Храма на просвещението ли е?

Убиецът се усмихна.

— Никога няма да го намериш.

Професорът не повярва на ушите си. „Скривалището все още съществува.“

— Къде е?

— Мястото се пази в тайна от векове. Дори аз го научих съвсем наскоро. Ще умра, но няма да предам доверието.

— Мога да го открия и без теб.

— Арогантна мисъл.

Лангдън посочи фонтана.

— Стигнах дотук.

— Мнозина са стигали. Последната стъпка е най-трудна.

С неуверена по хлъзгавото дъно крачка, професорът се приближи към буса. Хашишинът изглеждаше странно спокоен, приклекнал в колата с вдигнати над главата ръце. Лангдън се прицели в гърдите му, като се чудеше дали просто да не го застреля и да сложи край на всичко. „Не. Той знае къде е Витория. Знае къде е антиматерията. Трябва да го принудя да ми каже!“

111