Шестото клеймо - Страница 109

109

Наведе се, за да види къде е поставил последната точка, и с изненада установи, че е точно в центъра на известния римски площад Пиаца Навона. Спомняше си, че там има голяма черква, ала вече беше прекарал показалец през нея и я бе отхвърлил. Доколкото знаеше, там нямаше творби на Бернини. Казваше се „Мъките на св. Агнес“ и носеше името на прелестна девойка, принудена да води живот на сексуална робиня, защото не се отказала от вярата си.

„Трябва да има нещо в тази черква! — Той затършува из ума си и си представи храма отвътре. Не се сещаше за творби на Бернини, още по-малко свързани с вода. Смущаваше го и фигурата на картата. Ромб. Беше прекалено точно, за да е съвпадение, и все пак не достатъчно, за да има каквато и да било логика. — Хвърчило? — Зачуди се дали не е сбъркал точката. — Какво съм пропуснал?!“

Отговорът му хрумна чак след тридесет секунди, ала Лангдън изпита вълнение, каквото не го бе спохождало през цялата му научна кариера.

Изглежда, илюминатският гений беше неизчерпаем.

Фигурата, която виждаше, изобщо не бе замислена като ромб. Просто той беше свързал съседни точки. „Илюминатите вярват в противоположностите! — Докато свързваше противоположните точки с химикалката си, пръстите му трепереха. На картата пред него се очерта грамадно разпятие. — Това е кръст!“ Четирите елемента на науката се разкриха пред очите му… разположени като голям колкото самия град кръст.

Разпятието на картата, осъзна Лангдън, представляваше връх на илюминатската двойственост. Религиозен символ, образуван от елементите на науката. Галилеевият Път на просвещението едновременно възхваляваше науката и Бог!

Останалата част от загадката почти моментално застана на мястото си.

„Пиаца Навона.“

Точно в средата на площада пред черквата „Мъките на св. Агнес“ Бернини беше поставил една от най-известните си скулптури. Всички гости на Рим ходеха да я видят.

„Фонтанът на четирите реки!“

Логично свързаният с водата фонтан бе издигнат в чест на четири от най-големите реки на света — Нил, Ганг, Дунав и Рио Плата.

„Водата — помисли си Лангдън. — Последният знак.“ Съвършено.

И още по-съвършено, осъзна той, върхът на сладоледа, беше това, че върху фонтана се издигаше висок обелиск.

* * *

Професорът остави обърканите пожарникари и затича към безжизненото тяло на Оливети.

„Десет трийсет и една — помисли си той. — Много време.“ За пръв път през целия ден му се струваше, че изпреварва събитията.

Скрит зад пейките, Лангдън приклекна до командира, скришом взе полуавтоматичния му пистолет и радиостанцията му. Знаеше, че ще се наложи да поиска помощ, ала тук не бе мястото за това. Последният олтар на науката засега трябваше да остане в тайна.

Без да каже нито дума, той се измъкна навън, избегна репортерите, които прииждаха в черквата на тълпи, и прекоси Пиаца Барберини. Когато навлезе в сенките, включи радиостанцията. Опита се да се свърже с Ватикана, но не чу нищо освен пращене. Или се намираше прекалено далеч, или трябваше да въведе някакъв код. Напразно въртя сложните копчета и натиска бутоните. Разбра, че планът му да повика помощ няма да се осъществи, и се огледа за телефон. Нямаше. Пък и ватиканските линии бяха блокирани.

Беше сам.

Предишната му увереност бързо се разсейваше. Лангдън прецени плачевното си състояние — целият в прах, порязан, изтощен до припадък и гладен.

Погледна към черквата. Над осветения от репортерските прожектори и фаровете на пожарните коли купол се виеше дим. Зачуди се дали да не се върне и да поиска помощ. Инстинктът го съветваше да не се доверява на никого. „Ако хашишинът забележи идването ни…“ Замисли се за Витория и разбра, че това е последният му шанс да се изправи лице в лице с нейния похитител.

„Пиаца Навона“ — каза си Лангдън. Имаше достатъчно време, за да стигне там. Огледа се за такси, ала улиците бяха почти съвсем пусти. Изглежда, дори таксиметровите шофьори бяха зарязали всичко, за да седнат пред телевизора. Площадът се намираше само на километър и половина, но той нямаше намерение да губи ценна енергия, за да ходи пеш. Хвърли поглед към черквата и се запита дали не може да вземе назаем кола.

„От пожарникарите ли? Или от репортерите? Я се дръж сериозно.“

Възможностите и минутите отлитаха една по една. Професорът взе решение. Извади пистолета от джоба си и извърши нещо толкова нетипично за себе си, че се уплаши да не са го обладали дяволи. Изтича при един самотен Ситроен, който чакаше на кръстовището да стане зелено, насочи оръжието през отворения прозорец и извика:

— Fuori!

Разтрепераният шофьор изскочи навън.

Американецът се хвърли зад волана и настъпи газта.

Глава 101

Гънтър Глик седеше на пейката в една от килиите в сградата на швейцарската гвардия. Молеше се на всички богове, за които се сещаше. „Дано не сънувам. — Това беше репортажът на живота му. Репортажът на живота на всички. В момента на всеки репортер по света му се искаше да е на неговото място. — Буден си — каза си той. — И си звезда. Дан Редър лее горчиви сълзи.“

Макри изглеждаше малко замаяна. Глик не я обвиняваше. Освен изключителното предаване на обръщението на шамбелана, двамата бяха показали на света ужасяващи снимки на кардиналите и папата, както и видеокадри на контейнера с антиматерията. „Невероятно!“

Разбира се, всичко това бе станало по искане на шамбелана и не беше причината, поради която сега двамата бяха заключени в тази килия. Гвардейците не бяха харесали дръзкото допълнение на Глик към репортажа. Той знаеше, че разговорът, за който преди малко бе съобщил, не е предназначен за неговите уши, ала се беше възползвал от момента. „Поредният успех на Глик!“

109