Шестото клеймо - Страница 108

108

Изведнъж Лангдън осъзна, че всичко онова, което го беше мотивирало — да помогне на Ватикана, да спаси четиримата кардинали, да се срещне с братството, което дълги години бе изучавал — се е изпарило от ума му.

Войната беше изгубена. Сега в гърдите му пламтеше ново желание. Елементарно. Първично.

Да намери Витория.

Обгърна го неочаквана празнота. Често бе чувал, че в напрегната ситуация двама души могат да се сближат много повече, отколкото иначе за десет години. Сега го вярваше. Отсъствието на Витория го караше да изпитва нещо, каквото не беше усещал от години. Самота. Болката му даваше сили.

Лангдън изхвърли всичко останало от ума си и се съсредоточи. Молеше се хашишинът да се погрижи за задълженията си преди удоволствието. Иначе знаеше, че ще закъснее. „Не — каза си той. — Остава достатъчно време.“ Похитителят на Витория имаше още работа. Трябваше за последен път да се появи преди да изчезне завинаги.

„Последният олтар на науката — помисли си професорът. Убиецът имаше още една заключителна задача. Земя. Въздух. Огън. Вода.“

Погледна си часовника. Тридесет минути. Заобиколи пожарникарите и се приближи до Видението на св. Тереза. Този път, докато се взираше в знака на Бернини, не се съмняваше какво търси.

„И ангели над елементи бдят…“

На фона на позлатения пламък над легналата светица стоеше ангелът на Бернини. В ръката си стискаше огнена стрела. Лангдън я проследи с поглед. Тя сочеше към дясната страна на черквата. Внимателно проучи стената на сградата. Там нямаше нищо. Знаеше, разбира се, че стрелата сочи нещо навън, някъде в нощния Рим.

— Коя е тази посока? — обърна се той към началника на пожарникарите.

— Коя посока ли? — Мъжът погледна натам, накъдето сочеше Лангдън. Изглеждаше объркан. — Не знам… запад, струва ми се.

— Кои черкви са в тази посока?

Началникът се озадачи още повече.

— Десетки. Защо?

Американецът се намръщи. Естествено че бяха десетки.

— Трябва ми карта на града. Веднага.

Началникът прати някого да изтича до колата за карта. Лангдън отново се обърна към статуята. „Земя… Въздух… Огън… ВИТОРИЯ.“

„Последният знак е «вода» — каза си той. — Знакът е дело на Бернини.“ — Намираше се в някоя черква. Игла в копа сено. Лангдън насочи мислите си към всички творби на Бернини, за които се сещаше. „Трябва ми нещо, свързано с вода!“

Спомни си статуята Тритон — гръцки морски бог. После си спомни, че тя се е намирала на площада пред същата тази черква, тъкмо в обратната посока. Опита се да се съсредоточи. „Каква фигура е изваял Бернини в чест на водата? Нептун и Аполон?“ За съжаление тази статуя се намираше в лондонския музей „Виктория и Албърт“.

— Синьоре? — Един от пожарникарите дотича с картата.

Лангдън му благодари и я разгъна на олтара. Веднага разбра, че е получил точно каквото му трябва. За пръв път виждаше толкова подробна карта на Рим.

— Къде сме сега?

Мъжът посочи.

— До Пиаца Барберини.

Професорът пак погледна стрелата на ангела, за да се ориентира. Началникът беше преценил вярно. Според картата стрелата сочеше на запад. Лангдън прокара линия на запад от Пиаца Барберини. Надеждите му скоро угаснаха. С всеки следващ сантиметър минаваше през поредната сграда, обозначена с черен кръст. „Черкви. — Бяха невероятно много. Накрая стигна до римските предградия и въздъхна. — По дяволите.“

Погледът му се плъзна по трите храма, в които бяха убити първите трима кардинали. „Капелата «Чиги»… «Св. Петър»… тук…“

Докато ги наблюдаваше, Лангдън забеляза нещо странно. Кой знае защо, беше предполагал, че са хаотично пръснати из Рим. Ала определено не бе така. Колкото и да беше невероятно, трите черкви, изглежда, бяха разположени симетрично в огромен триъгълник. Професорът пак провери. Не му се привиждаше.

— Penna — без да вдига поглед, рече той.

Някой му подаде химикалка.

Лангдън огради трите черкви. Пулсът му се ускори. Отново провери знаците. „Симетричен триъгълник!“

Първата му мисъл бе за големия печат на еднодоларовата банкнота — триъгълника с всевиждащото око. Но нямаше логика. Беше отбелязал само три точки. Трябваше да са четири.

„Тогава къде е водата, по дяволите?“ Знаеше, че където и да постави четвъртата точка, триъгълникът ще се развали. За да запази симетрията му, трябваше да разположи четвъртия знак в центъра на фигурата. Потърси мястото на картата. Нищо. Въпреки това идеята продължи да го занимава. Четирите елемента на науката се смятаха за равностойни. Водата не се отличаваше от останалите и не трябваше да е в средата им.

И все пак инстинктът му подсказваше, че симетричното разположение не може да е случайно. „Все още не виждаш цялата картина.“ Имаше само една възможност.

Четирите точки да не образуват триъгълник, а друга фигура. Погледна картата. „Може би квадрат?“ Въпреки че нямаха символичен смисъл, квадратите поне бяха симетрични.

Лангдън постави показалец в една от точките, които щяха да превърнат триъгълника в квадрат. Оказа се, че всъщност се образува неправилен четириъгълник.

Докато проверяваше другите вероятни точки около триъгълника, се случи нещо неочаквано. Той забеляза, че линията, която беше прокарал по-рано, минава точно през една от възможностите. Смаян, професорът огради тази точка. Четирите мастилени петна образуваха форма, напомняща на хвърчило.

Лангдън се намръщи. Това също не бе илюминатски символ. „Но пък…“

За миг си спомни прочутия илюминатски диамант. Естествено, това беше смешно. Отказа се от тази идея. А и фигурата бе издължена и нямаше нищо общо с безупречната симетричност на илюминатския диамант.

108