Докато оглеждаше щетите и се опитваше да пресъздаде случилото се, началникът видя ниша, осеяна с дупки от куршуми. Саркофагът вътре бе съборен от подпорите си и лежеше прекатурен наопаки. „Това е работа за полицията и Светия престол“ — помисли си той и се извърна.
В този момент обаче изпод саркофага се разнесе шум. Шум, какъвто не обичаше никой пожарникар.
— Bomba! — извика началникът. — Tutti fuori!
Когато преобърна саркофага, групата за обезвреждане на експлозиви откри източника на електронния сигнал.
Всички смутено зяпнаха.
— Medico! — извика някой накрая. — Medico!
— Нещо ново от Оливети? — попита шамбеланът Роше, който го придружаваше от Сикстинската капела до папския кабинет. Свещеникът изглеждаше напълно изчерпан.
— Не, синьоре. Боя се, че се е случило най-страшното.
Когато стигнаха, шамбеланът каза уморено:
— Тази нощ няма какво повече да направя, капитане. Опасявам, се, че и без това направих прекалено много. Ще се отдам на молитва. Не искам да ме смущават. Останалото е в Божиите ръце.
— Слушам, синьоре.
— Късно е, капитане. Намерете контейнера.
— Търсенето продължава. — Роше се поколеба. — Оръжието се оказа прекалено добре скрито.
Шамбеланът потрепери, сякаш не можеше да мисли за това.
— Да. Точно в единайсет и петнайсет, ако Църквата все още е в опасност, евакуирайте кардиналите. Предавам охраната им във вашите ръце. Моля само за едно. Нека напуснат това място с достойнство. Оставете ги да излязат на площад „Св. Петър“ и да застанат при останалата част от света. Не искам последният образ на Църквата да са уплашени старци, измъкващи се през задната врата.
— Слушам, синьоре. Ами вие? Да дойда ли и за вас в единайсет и петнайсет?
— Няма да има нужда.
— Синьоре?
— Ще си тръгна, когато ми каже духът.
Роше се зачуди дали шамбеланът няма намерение да потъне заедно с кораба.
Карло Вентреска отвори вратата на папския кабинет и влезе вътре.
— Всъщност… — Той се обърна. — Има още нещо.
— Синьоре?
— Тази нощ в кабинета като че ли е студено. Целият треперя.
— Електрическото отопление е изключено. Ще ви запаля огън.
Шамбеланът се усмихна уморено.
— Благодаря. Много ви благодаря.
Роше излезе от папския кабинет, където беше оставил шамбелана да се моли на светлината на камината пред статуетка на Богородица. Гледката бе сюрреалистична. Черна сянка, коленичила на мъждукащата светлина. Когато капитанът закрачи по коридора, към него се втурна гвардеец. Дори в сумрака Роше позна лейтенант Шартран. Млад, зелен и пълен с ентусиазъм.
— Господин капитан — извика Шартран и му протегна мобилен телефон. — Струва ми се, че обръщението на шамбелана има ефект. Един човек твърди, че разполага със сведения, които можели да са ни от помощ. Обажда се по вътрешен телефон на Ватикана. Нямам представа откъде е научил номера.
Роше спря.
— Какво?
— Иска да разговаря с висш офицер.
— Нещо ново от Оливети?
— Нищо.
Капитанът взе мобифона.
— Капитан Роше слуша.
— Роше — рече гласът. — Ще ви обясня кой съм. После ще ви кажа какво да направите.
Когато мъжът свърши и затвори, капитанът остана като зашеметен. Вече знаеше кой командва парада.
Силви Боделок отчаяно се опитваше да следи всички искания за лицензни, които се получаваха по гласовата поща на Кьолер. Когато личният телефон на бюрото на директора иззвъня, Силви се сепна. Никой не знаеше този номер. Тя вдигна.
— Да?
— Госпожо Боделок? Тук е Кьолер. Свържете се с моя пилот. Искам самолетът ми да е готов след пет минути.
Робърт Лангдън нямаше представа нито къде е, нито колко време е бил в безсъзнание. Когато отвори очи, видя бароков купол, покрит с фрески. Във въздуха се стелеше дим. Нещо покриваше устата му. Кислородна маска. Той я смъкна. Миришеше ужасно — на изгоряла плът.
Професорът потрепери от пронизваща болка в главата. Опита се да седне. До него беше приклекнал мъж в бяло.
— Riposati! — каза той i го принуди отново да легне по гръб. — Sono il paramedico.
Лангдън се подчини. Виеше му се свят. „Какво се е случило, по дяволите?“ Обзе го паника.
— Sorcio salvatore — рече санитарят. — Мишка… спасител.
Американецът се обърка още повече. „Мишка спасител ли?“
Мъжът посочи часовника с Мики Маус на китката му. Мислите на Лангдън започнаха да се проясняват. Спомни си, че беше задействал алармата. Докато разсеяно зяпаше циферблата, видя и колко е часът. 22:28.
И рязко се изправи.
Паметта му изведнъж се възвърна.
Лангдън стоеше до олтара при началника на пожарникарите и неколцина от хората му. Бяха го обсипали с въпроси. Той не ги слушаше. Вълнуваха го други въпроси. Болеше го цялото тяло, ала знаеше, че няма време за губене.
Към него се приближи един пожарникар.
— Пак проверих, господине. Открихме труповете само на кардинал Гуидера и командира на швейцарската гвардия. Няма и следа от жена.
— Grazie — отвърна Лангдън, неуверен дали да се радва, или ужасява. Помнеше, че бе видял Витория да лежи на пода в безсъзнание. Сега я нямаше. Единственото обяснение не беше успокоително. Убиецът се бе изразил съвсем ясно по телефона. „Сърцата… Възбуден съм. Може би до утре сутрин аз ще те намеря. И тогава…“
Професорът се огледа.
— Къде е швейцарската гвардия?
— Все още нямаме връзка с тях. Телефонните линии на Ватикана са задръстени.
Лангдън се почувства смазан и сам. Витория я нямаше. Половин час от живота му бе изчезнал за един миг.
Навън продължаваха да се трупат журналисти. Американецът не се съмняваше, че скоро ще излъчат репортаж за ужасната смърт на третия кардинал, ако вече не го бяха показали. Надяваше се, че шамбеланът отдавна е допуснал най-страшното и е взел необходимите мерки „Евакуирайте проклетия Ватикан! Стига игри! Ние изгубихме!“