Развълнувано от мисълта да го откъсне, момчето протегна ръка… изпъна пръсти към стъблото.
Така и не го достигна.
Земята под него поддаде.
През трите секунди на замаян ужас докато падаше, той си помисли, че ще умре. Докато летеше надолу, се приготви за разтърсващ сблъсък. Ала нямаше болка. Само мекота.
И студ.
Падна по очи във водата и потъна в мрак. Запремята се и заопипва вертикалните стени около себе си. Инстинктивно успя да изплува на повърхността.
Светлина. Горе. Сякаш на километри над него.
Ръцете му се плъзнаха по стените на кухината в търсене на някаква опора. Само гладък камък. Беше пропаднал през капак на изоставен кладенец. Закрещя за помощ и виковете му отекнаха в тясната шахта. Продължи да крещи. Отворът над него постепенно помръкна.
Спусна се нощ.
Сякаш мина цяла вечност. Постепенно го обзе вцепенение. Измъчваха го видения на падащи стени, които го погребват жив. Ръцете го боляха от умора. На няколко пъти му се причуха гласове. Той викаше, но собственият му глас бе приглушен… като в сън.
С напредването на нощта шахтата ставаше все по-дълбока. Стените безшумно се свиваха навътре. Момчето се свиваше в дупката. Изтощено, то вече мислеше да се откаже. И все пак усещаше, че водата го повдига и охлажда изгарящите му страхове.
Спасителите завариха момчето почти в безсъзнание. Беше останало във водата пет часа. След два дни „Бостън Глоуб“ публикува на първа страница материал, озаглавен „Малкият плувец, който успя“.
Хашишинът вкара буса в грамадната каменна сграда, гледаща към Тибър, и се усмихна. Нарами плячката си и я понесе нагоре по тунела, благодарен, че жената е слаба.
Стигна до вратата.
„Храмът на просвещението — възторжено си помисли убиецът. — Древното илюминатско скривалище. Кой би се сетил, че е тук?“
Остави я върху един плюшен диван. Опитно завърза ръцете й зад гърба, после обездвижи и краката й. Знаеше, че онова, за което копнее, ще трябва да почака, докато не изпълни и последната си задача. „Водата.“
И все пак имаше малко време за удоволствие. Той приклекна до нея и прокара длан по бедрото й. Беше гладко. По-високо. Тъмните му пръсти се провряха под късите й панталони. Още по-високо.
Спря. „Търпение — въпреки възбудата си каза хашишинът. — Предстои ми работа.“
За миг излезе на високия каменен балкон. Нощният ветрец бавно охлади страстите му. Далече долу течеше Тибър. Той вдигна очи към купола на „Св. Петър“ само на около километър от там, гол под светлината на стотици прожектори.
— Последният ти час — каза мъжът и си представи хилядите мюсюлмани, заклани по време на кръстоносните походи. — В полунощ ще отидеш при своя Бог.
Зад него жената се размърда. Хашишинът се обърна. Помисли си дали да я остави да се събуди. Ужасът в женските очи му действаше като афродизиак.
Напомни си, че трябва да е благоразумен. Щеше да е по-добре, ако плячката му останеше в безсъзнание, докато него го нямаше. Въпреки че бе завързана и не можеше да избяга, арабинът не искаше да се върне и да я завари изтощена от опити да се освободи. „Искам да запазиш енергията си… за мен.“
Хашишинът леко повдигна главата й и откри точката под черепа. Безброй пъти го беше правил. Със смазваща сила заби палец в мекия хрущял и усети потъването му. Жената мигновено се отпусна. „Двайсет минути“ — помисли си убиецът. Тя щеше да е възхитителен край на един идеален ден. След като плячката му го задоволеше и умреше, той щеше да излезе на балкона и да погледа среднощните ватикански фойерверки.
Хашишинът остави жертвата си в безсъзнание на дивана и се спусна по стълбището в осветената с факли тъмница. Последната задача. Отиде при масата и с благоговение погледна свещените метални предмети, които бяха оставени за него.
„Вода.“ Последният знак.
За четвърти път взе една от факлите и започна да нажежава метала. Когато краят му побеля, арабинът го занесе при килията.
Вътре мълчаливо стоеше мъж. Стар и сам.
— Кардинал Баджа — изсъска убиецът. — Помолихте ли се вече?
Очите на италианеца бяха сухи.
— Само за вашата душа.
Шестимата пожарникари, които пристигнаха при „Санта Мария дела Витория“, изгасиха пожара със струи халонов газ. Водата беше по-евтина, ала парата щеше да унищожи фреските в капелата, а Ватиканът плащаше на римските pompieri солидни суми за бърза и внимателна работа във всички притежавани от него сгради.
Характерът на професията им налагаше почти ежедневно да стават свидетели на трагедии, ала нито един от тях никога нямаше да забрави екзекуцията в тази черква. Отчасти разпване, отчасти обесване, отчасти изгаряне на клада, сцената сякаш излизаше от готически кошмар.
За съжаление, както обикновено, пресата беше пристигнала преди пожарникарите. Репортерите вече бяха снимали достатъчно преди шестимата pompieri да разчистят храма. Когато пожарникарите най-после смъкнаха жертвата и я поставиха на пода, нямаше съмнение кой е мъжът.
— Cardinale Guidera — промълви някой. — Di Barcellona.
Клетникът бе гол. Долната половина на тялото му беше пурпурночерна, от зейналите рани по бедрата му сълзеше кръв. Пищялните му кости бяха оголени. Единият от пожарникарите повърна. Друг излезе навън да подиша чист въздух.
Най-страшен обаче бе символът, жигосан на гърдите на кардинала. Началникът на групата ужасено обикаляше около трупа. „Lavoro del diavolo — каза си той. — Извършил го е самият сатана.“ Пожарникарят за пръв път от детството си се прекръсти.
— Un’ altro corpo! — извика някой. Бяха открили друг труп.
Началникът веднага позна втората жертва. Строгият командир на швейцарската гвардия беше човек, когото обичаха малцина служители на правозащитните органи. Пожарникарят се обади във Ватикана, но всички линии бяха заети. Знаеше, че няма значение. Швейцарската гвардия след минути щеше да научи за това от телевизията.