Шестото клеймо - Страница 105

К оглавлению

105

Глик реши, че във Ватикана трябва вечно да е Коледа. „Той иска да покажа изключителна снимка на мъртвия папа?“

— Сигурен ли сте? — като се опита да скрие вълнението си, попита репортерът.

Шамбеланът кимна.

— Швейцарската гвардия ще ви предостави и видеозапис на контейнера с антиматерията.

Глик зяпна. „Коледа. Коледа. Коледа!“

— Илюминатите скоро ще разберат, че са преиграли — заяви свещеникът.

Глава 96

Задушаващият мрак се беше завърнал като повтаряща се тема в някаква дяволска симфония.

„Няма светлина. Няма въздух. Няма изход.“

Лангдън лежеше прикован под прекатурения саркофаг и усещаше, че разумът му се люлее опасно близо до ръба. В опит да съсредоточи мислите си в каквато и да била посока, вместо към смазващото пространство наоколо, той ги впрегна в логически процеси… математика, музика, каквото и да е. Ала нямаше място за успокоително съзерцание. „Не мога да помръдна! Не мога да дишам!“

Слава Богу, при падането на ковчега затиснатият ръкав на сакото му се бе освободил и сега той можеше да движи и двете си ръце. Въпреки това, когато натисна тавана на тясната си килия, установи, че не поддава. Странно, прииска му се ръкавът му все още да е затиснат. „През пролуката поне щеше да прониква малко въздух.“

Докато натискаше тавана, ръкавът му се повдигна нагоре и разкри слабото сияние на един стар приятел. Мики. Зеленикавото анимационно лице му се стори подигравателно.

Лангдън потърси в мрака други източници на светлина, но ръбът на саркофага плътно прилягаше върху пода. Проклети италиански перфекционисти! Сега бе застрашен от същото онова художествено превъзходство, което бе учил студентите си да уважават… безупречни ръбове, идеални успоредни прави и разбира се, само най-гладък и як карарски мрамор.

Прецизността можеше да е задушаваща.

— Вдигни тая проклетия — каза той на глас и още по-силно натисна ковчега сред купчината кокали. Саркофагът помръдна. Стиснал зъби, професорът опита отново. Каменната грамада отгоре му се повдигна с около половин сантиметър. Обгърна го мимолетна светлина, после саркофагът пак го затисна. Лангдън се отпусна задъхан в мрака. Опита се да използва краката си като предишния път, но вече нямаше място дори само да изпъне коленете си.

Връхлетян от паническа клаустрофобия, Лангдън си представи, че саркофагът се свива около него. Измъчван от това видение, той се съпротивляваше на илюзията с всички логически остатъци от разума си.

— Саркофаг — каза американецът, като вложи в гласа си колкото може повече научна безпристрастност. Ала днес дори ерудицията, изглежда, му бе враг. — Терминът „саркофаг“ идва от гръцката дума „саркс“, която означава „месо“, и „фагеин“ — „ям“. „Затворен съм в сандък, който буквално е създаден, за да яде месо.“

Виденията на плът, откъсвана от кост, само му напомниха, че е затрупан с човешки останки. От тази мисъл му се пригади и го побиха тръпки. Но и му хрумна нещо.

Лангдън сляпо заопипва около себе си и намери парче от кокал. Може би ребро? Нямаше значение. Просто му трябваше клин. Ако успееше да повдигне саркофага, дори съвсем мъничко, и провреше костта под ръба, може би щеше да влиза достатъчно въздух…

Той се пресегна, пъхна острия край на реброто в пролуката между пода и ковчега и с другата си ръка натисна нагоре. Нищо. Отново опита. За миг му се стори, че камъкът помръдва, ала това беше всичко.

Разбираше, че при това ужасно зловоние и липсата на кислород, изчерпваща всичките му сили, има време само за още един опит. Знаеше също, че ще му трябват и двете ръце.

Лангдън се съсредоточи, пусна костта и като премести тялото си, опря рамо в реброто. Като внимаваше да не го събори, вдигна ръце над себе си. Обземаше го все по-силна паника. Днес за втори път попадаше в затворено пространство без въздух. Професорът нададе вик и с всичка сила натисна саркофага. Мраморната грамада поддаде само за секунда. Ала това бе достатъчно — костта, която натискаше с рамо, се плъзна в разширяващата се цепнатина. Когато ковчегът падна обратно, реброто се сцепи, но този път под каменния ръб се процеждаше бледа светлина.

Изтощен, Лангдън се отпусна и зачака с надеждата, че буцата в гърлото му ще изчезне. Ала с изтичането на секундите положението само се влошаваше. Изобщо не усещаше проникващия през процепа въздух. Зачуди се дали това количество ще е достатъчно, за да не умре. И за колко време щеше да му стигне? Ако припаднеше, кой щеше да разбере, че е тук?

Той повдигна натежалата си като олово ръка и погледна циферблата на Мики. 22:12. С треперещи пръсти опипа часовника и направи последния си ход. Завъртя едно от миниатюрните копчета и натисна някакъв бутон.

Докато съзнанието му избледняваше и стените на саркофага го обгръщаха, професорът беше обзет от някогашните си страхове. И както много пъти в миналото, се опита да си представи, че е на открито. Образът обаче не му помогна. Връхлиташе го кошмарът, който го преследваше още от детството…

* * *

Цветята бяха като картинки, помисли си детето, докато тичаше със смях по моравата. Искаше му се родителите му да са там. Ала те бяха заети с лагера.

— Не се отдалечавай много — беше казала майка му.

Бе се престорил, че не я чува, и беше навлязъл дълбоко в гората.

По средата на прелестната поляна се натъкна на купчина камъни. Сигурно бяха основи на стара къща. Не се приближи. Знаеше, че не бива. Освен това вниманието му привлече нещо друго — пъстър венерин чехъл, най-рядкото и красиво цвете в Ню Хампшир. Беше го виждал само в книгите.

Той радостно се запъти към цветето. Приклекна. Земята под него му се стори мека и куха. Разбра, че неговото цвете си е намерило място с богата почва. Растеше върху гниещо дърво.

105