Шестото клеймо - Страница 104

104

— И през цялото време вие твърдите, че Църквата била невежа. Ала кой е по-невеж? Човекът, който не може да дефинира мълнията, или онзи, който не уважава нейната огромна мощ? Църквата ви протяга ръка. Протяга ръка на всички. И все пак колкото повече го правим, толкова повече вие ни отблъсквате. Дайте ми доказателство, че има Бог, казвате вие. Аз ви казвам, погледнете небесата със своите телескопи, и ми кажете как може да няма Бог! — В очите на шамбелана бликнаха сълзи. — Питате как изглежда Бог. Аз ви казвам, откъде идва този въпрос? Отговорите са едни и същи. Не виждате ли Бог в своята наука? Как може да не Го забележите! Вие твърдите, че дори най-малката промяна в силата на гравитацията или теглото на атома ще превърне нашата вселена в безжизнена мъгла, вместо нашето великолепно море от божествени тела, и все пак вие не виждате Божията ръка в това? Наистина ли е толкова по-лесно да вярвате, че просто сме изтеглили вярната карта от милиарди други? Толкова ли сме духовно банкрутирали, че предпочитаме да вярваме в нещо математически невъзможно вместо в сила, по-могъща от нас?

— Независимо дали вярвате в Бог, трябва да повярвате в следното — решително заяви шамбеланът. — Когато човешкият вид се отказва от вярата си в тази по-могъща сила, ние се отказваме от чувството си за отговорност. Вярата… всички вери… са предупреждение, че съществува нещо, което не сме в състояние да проумеем, нещо, пред което сме отговорни… С вярата ние сме отговорни едни пред други, пред самите себе си и пред една по-висша истина. Религията е грешна, но само защото е грешен самият човек. Ако външният свят види тази черква така, както я виждам аз… ако види онова, което се крие под ритуала на тези стени… той ще съзре едно съвременно чудо… братство от несъвършени, прости души, които искат само да са глас на състрадание в изплъзващия се от контрол свят.

Карло Вентреска посочи колегията на кардиналите и операторката от Би Би Си инстинктивно ги фокусира.

— Отживелица ли сме ние? — попита шамбеланът. — Динозаври ли са тези хора? Ами аз? Светът наистина ли се нуждае от глас за бедните, слабите, онеправданите, за нероденото дете? Наистина ли се нуждаем от души като тези, които, макар несъвършени, цял живот умоляват всеки от нас да зачита моралните принципи и да не се отклонява от пътя си?

Сега Мортати осъзна, че неволно или не, шамбеланът прави блестящ ход. Като показваше кардиналите, той персонализираше Църквата. Ватиканът преставаше да е сграда, той се превръщаше в хора — хора като самия него, които прекарваха живота си в служба на доброто.

— Тази нощ ние се намираме на ръба на пропаст — продължи Карло Вентреска. — Никой от нас не може да си позволи да е безучастен. Независимо дали виждате това зло като сатана, корупция или аморалност… тъмната сила е жива и расте с всеки изминал ден. Не я пренебрегвайте. — Шамбеланът сниши глас и зашепна. Камерата отново се насочи към него. — Макар и могъща, тази сила не е непобедима. Доброто може да възтържествува. Вслушайте се в сърцето си. Вслушайте се в Бог. Заедно ние можем да отстъпим назад от тази бездна.

Сега вече Мортати разбираше. Това бе причината. Конклавът беше прекъснат, но нямаше друг начин. Това бе драматичен и отчаян зов за помощ. Шамбеланът говореше и на своя враг, и на приятелите си. Умоляваше всеки, приятел или враг, да види светлината и да прекрати тази лудост. Някой със сигурност щеше да осъзнае безумието на този заговор и да се отзове.

Карло Вентреска коленичи пред олтара.

— Помолете се с мен.

Кардиналите паднаха на колене. На площад „Св. Петър“ и по цялото земно кълбо… смаяният свят коленичи заедно с тях.

Глава 95

Хашишинът остави плячката си на задната седалка на буса и за миг се възхити на тялото й. Не беше толкова красива, колкото жените, които бе купувал, ала притежаваше животинска сила, която го възбуждаше. Тялото й лъщеше, мокро от пот. Миришеше на мускус.

Докато й се наслаждаваше, хашишинът не обръщаше внимание на пулсирането в ръката си. Макар и болезнено, натъртването от падналия саркофаг нямаше значение… струваше си компенсацията, която лежеше пред него. Утешаваше го мисълта, че американецът, който беше виновен за това, сигурно вече е мъртъв.

Втренчен в изпадналата си в безсъзнание пленница, хашишинът предвкусваше очакващото го удоволствие. Той прокара длан под ризата й. Гърдите под сутиена бяха съвършени. „Да — усмихна се арабинът. — Ти си повече от компенсация.“ Овладя желанието да я има още сега, затвори вратата и потегли в нощта.

Нямаше нужда да предупреждава пресата за това убийство… пламъците бяха достатъчни.

* * *

Силви смаяно изслуша обръщението на шамбелана. Никога не се беше чувствала толкова горда, че е католичка, и толкова засрамена, че работи в ЦЕРН. Докато вървеше по коридора, тя виждаше, че учените във всички стаи са замаяни и мрачни. Когато се върна в кабинета на Кьолер, лампичките и на седемте телефонни линии светеха. Въпросите на медиите никога не се насочваха към директора, следователно можеше да е само едно.

Оферти.

Антиматерията вече имаше купувачи.

* * *

Гънтър Глик следваше шамбелана, който излизаше от Сикстинската капела. Двамата с Макри току-що бяха направили репортажа на десетилетието. И то какъв репортаж. Речта на шамбелана беше хипнотизираща.

Свещеникът се обърна към репортера и операторката.

— Помолих швейцарската гвардия да ви осигури снимки — снимки на жигосаните кардинали, както и на Негово светейшество. Трябва да ви предупредя, че те няма да са приятна гледка. Отвратителни изгаряния. Почернели езици. Но искам да ги покажете на света.

104