Шестото клеймо - Страница 93

...

„… ангелска стрела s връх от огън…“
„… ангелска глава, от която струят лъчи от огън…“
„… отнесена, възпламенена от огнена страст…“

Лангдън окончателно се убеди едва когато пак вдигна поглед към скицата. Огнената стрела на ангела бе вдигната нагоре и сочеше пътя. „И ангели над елементи бдят.“ Изглежда, беше важен дори избраният от Бернини вид ангел. „Това е серафим — разбра професорът. — Което буквално означава «огнен».“

Робърт Лангдън не бе от хората, които търсят потвърждения свише, ала щом прочете името на черквата, в която се намираше скулптурата, реши, че в края на краищата може да стане вярващ.

„Санта Мария дела Витория“.

„Витория — усмихнато си помисли той. — Идеално.“

Професорът с олюляване се изправи. Зави му се свят. Погледна към стълбата и се зачуди дали да върне книгата горе. „Да върви по дяволите — помисли си. — Може да го направи и отец Джаки.“ Затвори я и я остави до стелажа. Тръгна към светещия бутон на електронната врата.

Дишаше плитко и мъчително. Въпреки това се чувстваше ободрен от късмета си.

Късметът му обаче се изчерпа преди да стигне до изхода.

В хранилището ненадейно се разнесе звук, напомнящ измъчена въздишка. Светлините угаснаха, бутонът също. В следващия миг, подобно на някакво грамадно умряло чудовище, архивният комплекс потъна в пълен мрак. Някой бе изключил електричеството.

Глава 85

Ватиканските катакомби се намират под пода на базиликата „Св. Петър“. Там се погребват мъртвите папи.

Витория се спусна по спиралното стълбище и влезе в катакомбите. Тъмният тунел й напомни за Големия адронов колидер в ЦЕРН — черен и студен. Сега го осветяваха само фенерчетата на швейцарските гвардейци и в него се усещаше нещо призрачно. В стените от двете страни имаше ниши, в които се мержелееха саркофази.

Побиха я тръпки. „От студа е“ — каза си тя, макар да знаеше, че не е съвсем вярно. Имаше чувството, че ги наблюдават, не някой от плът и кръв, а духове в мрака. Върху гробниците лежаха статуи на папите, изобразени мъртви, със скръстени на гърдите ръце. Телата сякаш изплуваха от нишите и натискаха нагоре мраморните капаци, сякаш се опитваха да избягат от смъртното си ложе. Лъчите на фенерчетата се плъзгаха напред и папските силуети се издигаха и спускаха по стените, издължаваха се и изчезваха в зловещ мъртвешки танц.

Всички мълчаха. Витория не знаеше дали е от уважение, или от страх. Самата тя изпитваше и двете. Шамбеланът крачеше със затворени очи, сякаш отлично познаваше пътя. Младата жена предположи, че след смъртта на папата многократно се е спускал тук… може би за да се моли на гроба му за напътствие.

„Дълги години работих под напътствието на епископа. — бе казал Карло Вентреска. — Той ми беше като баща.“ Бе изрекъл думите с почит към кардинала, който го беше „спасил“. Сега обаче Витория разбираше всичко. Същият този кардинал, който бе взел шамбелана под крилото си, очевидно по-късно беше станал папа и бе довел със себе си младото си протеже.

„Това обяснява много неща“ — помисли си тя. Винаги беше имала усет за чувствата на хората и нещо в свещеника цял ден я бе човъркало. Откакто го беше видяла, усещаше в него мъка, която едва ли се дължеше на сегашното положение. Зад благочестивото му спокойствие се криеше човек, измъчван от личните си демони. Сега разбираше, че е била права. Той не само беше изправен пред най-страшната заплаха в историята на Ватикана, но и бе лишен от своя наставник и приятел… и трябваше да пилотира сам.

Гвардейците забавиха ход, като че ли не бяха сигурни точно къде е погребан последният папа. Шамбеланът уверено продължи напред и спря пред мраморна гробница, която сякаш лъщеше по-силно от другите. Отгоре й лежеше изваяна фигурата на покойния папа. Когато Витория позна лицето му от телевизията, внезапно я обзе страх. „Какво правим?“

— Знам, че нямаме много време — каза Карло Вентреска. — Въпреки това нека се помолим.

Всички швейцарски гвардейци сведоха глави. Витория ги последва. В тишината чуваше бясното туптене на сърцето си. Шамбеланът коленичи пред гробницата и започна да се моли на италиански. Младата жена слушаше думите му и изведнъж я изпълни неочаквана скръб, която се изля в сълзи… сълзи за нейния наставник… нейния свят отец. Молитвата сякаш се отнасяше колкото за папата, толкова и за баща й.

— Свети отче, съветнико, приятелю — глухо отекна гласът на свещеника. — Когато бях млад, ти ми каза, че гласът в сърцето ми е на Господ. Каза ми да го следвам, на колкото и мъчителни места да ме води. Сега чувам този глас и той иска от мен невъзможни неща. Дай ми сили. Дай ми своята прошка. Каквото правя… правя го в името на всичко, в каквото вярваше ти. Амин.

— Амин — промълвиха гвардейците.

„Амин, татко.“ Витория избърса очите си.

Шамбеланът безшумно се изправи и се отдръпна от гробницата.

— Отместете капака.

Швейцарските гвардейци се поколебаха.

— Синьоре, по закон ние сме под ваше командване — каза единият. — Ще изпълним заповедите ви…

Карло Вентреска сякаш прочете мислите на младежа.

— Някой ден ще ви поискам прошка, че съм ви поставил в това положение. Днес искам от вас да ми се подчинявате. Ватиканските закони са създадени, за да пазят Църквата. Тъкмо в този дух ви нареждам да ги нарушите.

Последва миг на мълчание, после старшият гвардеец даде заповед. Тримата оставиха фенерчетата си на пода и сенките им затанцуваха по тавана. Осветени отдолу, мъжете се приближиха до гроба, опряха ръце на мрамора, стъпиха здраво на земята и се приготвиха. После по даден знак едновременно започнаха да бутат. След като капакът не помръдна, Витория с надежда си помисли, че е прекалено тежък. Изведнъж я обзе страх от онова, което щяха да открият вътре.