Шестото клеймо - Страница 92

Затруднен от огромния том, той слезе от стълбата и като дете с комикс седна направо на пода.

Ръкописната книга беше подвързана с плат. Всяка страница бе посветена на отделно произведение: кратко описание, дата, местонахождение, стойност на материалите и понякога груба скица. Професорът запрелиства страниците… които бяха над осемстотин. Бернини не си беше губил времето.

Като студент по история на изкуството, Лангдън се беше чудил как художниците са творили толкова много. По-късно, за свое огромно разочарование, бе научил, че известните творци всъщност са създавали съвсем малко свои произведения. Те бяха ръководили студиа, в които бяха обучавали младежи, работещи под тяхно ръководство. Скулптори като Бернини бяха извайвали миниатюри от глина и бяха наемали други да ги претворяват от мрамор. Лангдън знаеше, че ако сам е изпълнявал всичките си поръчки, Бернини би трябвало да работи до ден днешен.

— Показалец — каза на глас той в опит да се съсредоточи. После обърна книгата отзад с намерението да потърси на буквата „F“ заглавия, съдържащи думата „fusco“ — „огън“ — ала заглавията с „F“ не бяха на едно място.

Лангдън изруга. „Какво са имали срещу азбучния ред тези хора, по дяволите?“

Творбите очевидно бяха въвеждани хронологично, една по една, след като Бернини ги беше създавал. Всичко бе вписано по дата. Което не му помагаше с нищо. Докато се взираше в списъка, му хрумна друга неприятна мисъл. Името на скулптурата, която търсеше, изобщо можеше да не съдържа думата „огън“. В предишните две произведения, Авакум и ангелът и Западния вятър, не се споменаваше нито за „земя“, нито за „въздух“.

Минута-две той прелиства книгата наслуки с надеждата някоя илюстрация да привлече вниманието му. Не откри нищо особено. Видя десетки творби, за които не беше чувал, но много други познаваше… Даниил и лъва, Аполон и Дафна, както и няколко фонтана. Когато видя фонтаните, мислите му за миг се понесоха напред. Вода. Зачуди се дали четвъртият олтар на науката не е фонтан. Връзката с водата бе очевидна. Надяваше се обаче, че ще заловят убиеца преди да се наложи да мисли за това — Бернини беше създал десетки фонтани в Рим, повечето пред черкви.

Върна се към огъня. Докато разглеждаше книгата, си спомни окуражаващите думи на Витория. „Ти познаваше първите две скулптури… сигурно ще знаеш и тази.“ Отново отвори на показалеца и потърси познати заглавия. Нищо не му направи впечатление. Разбра, че няма да свърши скоро, затова въпреки волята си реши да изнесе книгата от хранилището. „Това е обикновена книга — успокои се той. — Не е като да изнеса оригинален лист от Галилей.“ Спомни си за листа в джоба си и си обеща на излизане да го върне на мястото му.

Понечи да вдигне тома, ала в този момент видя нещо, което го накара да спре. Макар че показалецът съдържаше множество заглавия, онова, което зърна, му се стори странно.

Отнасяше се за една от известните скулптури на Бернини, Видението на св. Тереза, която малко след завършването си била преместена от първоначалното си място във Ватикана. Само по себе си това не бе направило впечатление на Лангдън. Той вече познаваше историята на паметника. Въпреки че някои го смятали за шедьовър, папа Урбан 18-ти отхвърлил Видението на св. Тереза като прекалено сексуално откровена за Ватикана статуя и я пратил в някакъв затънтен параклис в другия край на града. Вниманието на американеца беше привлякъл фактът, че творбата се намира в една от петте черкви от списъка му. Нещо повече, в книгата се посочваше, че е била преместана там „per suggerimento del artista“.

„По предложение на художника ли?“ Лангдън се обърка. Нямаше логика Бернини да поиска да скрият неговия шедьовър на някакво забутано място. Всички творци искаха произведенията им да са изложени пред очите на всички, а не…

Лангдън се поколеба. „Освен…“

Страхуваше се дори да си го помисли. Нима бе възможно? Дали Бернини нарочно беше създал толкова откровена творба, за да принуди Ватикана да я скрие на точно определено място? Предложено от самия него? Навярно отдалечена черква, намираща се в една линия с дъха на Западния вятър?

Въпреки че възбудата му растеше, Лангдън знаеше, че произведението няма нищо общо с огъня. Както щеше да се съгласи всеки, видял статуята, тя беше всичко друго, но не и научна — може би порнографска, но категорично не и научна. Един английски критик бе заклеймил Видението на св. Тереза като „най-неподходящата украса за християнска черква“. Естествено професорът разбираше това противоречие. Макар и блестящо изпълнена, скулптурата изобразяваше света Тереза, легнала по гръб, в конвулсиите на разтърсващ оргазъм. Което едва ли беше подходящо за Ватикана.

Лангдън припряно прелисти на описанието на творбата. Когато видя скицата, за миг го обзе неочаквана надежда. Света Тереза наистина, изглежда, изживяваше необуздана наслада, ала имаше още една фигура, за която американецът бе забравил.

Ангел.

Внезапно си спомни легендата…

Света Тереза била монахиня, канонизирана след като заявила, че в съня й при нея дошъл ангел. По-късно критиците решили, че тази среща по-скоро е била сексуална, отколкото духовна. В долния край на листа Лангдън видя познат откъс. Думите на самата света Тереза не оставяха почти нищо на въображението:

...

„… неговата огромна златна стрела… изпълнена с огън… няколко пъти се заби в мен… прониза вътрешностите ми… такава безкрайна сладост, щото желаех болката да трае вечно.“

Той се усмихна. „И това ако не е метафора на страхотен секс, не знам какво друго може да е.“ Усмихваше се и заради описанието на произведението. Текстът беше на италиански и думата „fuoco“ се срещаше няколко пъти: