Така и не стигна дотам.
Когато минаваше покрай „стаите за почивка“, Силви забеляза, че помещенията са претъпкани със служители, които явно бяха зарязали вечерята си, за да гледат новините. Ставаше нещо голямо. Тя влезе в първата стая, в която се блъскаха група шантави млади компютърни програмисти. Когато видя заглавията, секретарката ахна.
...ТЕРОРИЗЪМ ВЪВ ВАТИКАНА
Силви изслуша репортажа и направо не повярва на ушите си. Някакво древно братство убивало кардинали? Какво доказваше това? Омразата им ли? Тяхното надмощие? Или невежеството им?
И все пак настроението в стаята изобщо не изглеждаше мрачно.
Двама младежи тичаха и размахваха тениска с рисунка на Бил Гейтс и надпис: И КОМПЮТЪРМЕНИТЕ ЩЕ НАСЛЕДЯТ ЗЕМЯТА!
— Илюминати! — извика единият. — Нали ви казвах, че съществуват!
— Невероятно! Мислех, че са само игра!
— Те са убили папата, приятел! Папата!
— Господи! Чудя се колко точки получаваш за това.
Те се отдалечиха със смях.
Секретарката гледаше като хипнотизирана. Като католичка, работеща сред учени, тя от време на време търпеше антирелигиозни разговори, но тези младоци, изглежда, бяха изпаднали в еуфория заради загубата на Църквата. Как можеха да са толкова безчувствени? Откъде идваше тази ненавист?
Силви винаги бе смятала Църквата за безобидна организация… място на доброжелателност и самовглъбяване… понякога човек просто можеше да попее в черквата, без да го сподирят със странни погледи. Църквата регистрираше основните моменти в живота й — погребения, сватби, кръщенета, празници — и не искаше нищо в замяна. Дори даренията бяха доброволни. Децата й всяка седмица се връщаха от неделно училище облагородени, пълни с желание да помагат на хората и да станат по-добри. Какво лошо имаше в това?
Никога не преставаше да се удивлява, че много от така наречените „блестящи умове“ в ЦЕРН не разбират значението на Църквата. Дали наистина вярваха, че кварките и мезоните вдъхновяват обикновения човек? Или че уравненията могат да заменят човешката потребност от вяра в божественото?
Смаяна, Силви продължи по коридора покрай другите стаи. Всички бяха претъпкани. Тя изведнъж си спомни, че по-рано бяха търсили Кьолер от Ватикана. Съвпадение? Може би. Те от време на време се обаждаха в ЦЕРН от „учтивост“ преди да направят поредното унищожително изявление, заклеймяващо проучванията на лабораторията — в последно време във връзка с откритията на ЦЕРН в областта на нанотехнологията, дисциплина, която Църквата осъждаше заради отношението й към генното инженерство. В ЦЕРН не даваха и пукната пара. Минути след ватиканския залп телефонът на Кьолер неизменно започваше бясно да звъни и инвестиращите в технически нововъведения компании се надпреварваха, да купят лицензните за новото откритие. „Не съществува такова нещо като лоша реклама“ — винаги казваше директорът.
Секретарката се зачуди дали не трябва да прати съобщение на Кьолер, където и да беше той, и да му каже да включи новините. Дали го интересуваше? Дали бе чул? Естествено, че беше чул. Сигурно записваше целия репортаж с шантавата си миникамера и се усмихваше за пръв път през тази година.
Силви най-после намери стая, настроението в която бе нормално… почти меланхолично. Там бяха едни от най-възрастните и уважавани учени в ЦЕРН. Когато секретарката влезе и седна, те изобщо не й обърнаха внимание.
В ледения апартамент на Леонардо Ветра в отсрещния край на ЦЕРН Максимилиан Кьолер вече беше прочел подвързания с кожа дневник, който бе взел от нощното шкафче на свещеника, и сега гледаше репортажите по телевизията. След няколко минути върна дневника на мястото му, изключи телевизора и излезе.
Във Ватикана кардинал Мортати занесе ново блюдо с бюлетини при комина на Сикстинската капела, изгори ги и димът пак беше черен.
Второ гласуване. Все още нямаше папа.
Фенерчетата не бяха достатъчни, за да осветят мрака на огромната базилика „Св. Петър“. Пространството под купола тежеше отгоре им като беззвездна нощ и Витория усещаше празнотата около себе си като безкраен океан. Тя колкото може по-отблизо следваше швейцарските гвардейци и шамбелана. Високо над тях изгука и изпърха гълъб.
Сякаш доловил безпокойството й, Карло Вентреска изостана и постави ръка на рамото й. Докосването я изпълни с нови сили, сякаш свещеникът й бе влял хладнокръвието, от което младата жена се нуждаеше, за да направи онова, което се готвеха да сторят.
„Какво се готвим да сторим? — помисли си тя. — Това е лудост!“
И все пак знаеше, че въпреки цялото й неблагочестие и неизбежен ужас, тази задача е неизбежна. Важните решения, които стояха пред шамбелана, изискваха информация… информация, затворена в саркофаг, който се намираше във ватиканските катакомби. Витория се зачуди какво ще открият. „Дали илюминатите наистина са убили папата? Могъществото им действително ли стига толкова далеч? Нима на мен се пада да извърша първата аутопсия на папа?“
В тази неосветена черква я бе страх повече, отколкото ако плуваше нощем сред баракуди. Природата беше нейното убежище. Разбираше я. Докато проблемите на човека и духа я озадачаваха. Събиращите се в мрака риби убийци бяха като репортерите навън. Телевизионният репортаж за жигосаните трупове й напомни за трупа на баща й… и за дрезгавия смях на убиеца. Гневът прогони страха й.
Заобиколиха една дебела колона и Витория зърна някъде напред оранжева светлина. Сиянието сякаш се излъчваше изпод пода. Когато се приближиха, разбра какво е това. Прочутото подземно светилище под олтара — просторната крипта с най-светите ватикански реликви. Вниманието й първо привлече златното ковчеже, заобиколено с десетки светещи газени лампи.