Професорът хвърли поглед назад към колоната и изпъшка.
Когато слезе от асансьора на последния етаж на Сграда В, Лангдън все още се чувстваше глупаво. Последва Кьолер по богато обзаведения коридор. Интериорът беше неочакван. Традиционен френски колониален стил — вишнев диван, порцеланова ваза на пода, орнаментална дърворезба.
— Гледаме да създаваме удобства на постоянните си служители — поясни директорът.
„Явно“ — помисли си Лангдън.
— Значи мъжът от факса е живял тук, така ли? От високопоставените ви служители ли беше?
— Да — потвърди Кьолер. — Сутринта не дойде на среща с мен и не отговаряше на пейджъра си. Потърсих го тук и го открих мъртъв в дневната му.
Лангдън внезапно се вледени, осъзнал, че му предстои да види труп. Стомахът му не беше особено издръжлив. Бе открил тази си слабост като студент по изкуство, когато преподавателят беше разказал на курса, че Леонардо да Винчи придобил опита си с човешкото тяло като ексхумирал трупове и правел дисекция на мускулатурата им.
Кьолер го поведе към дъното на коридора. Имаше само една врата.
— Това е мезонетът — каза той и попи потта по челото си.
Лангдън погледна дъбовата врата. Надписът на табелката гласеше:
— Идващата седмица Леонардо Ветра щеше да навърши петдесет и осем години — каза Кьолер. — Той беше един от най-блестящите учени на нашето време. Смъртта му е тежка загуба за науката.
За миг на Лангдън му се стори, че долавя емоция в суровото изражение на директора. Ала в следващия миг лицето му възвърна предишната си строгост. Кьолер бръкна в джоба си и започна да търси във връзка ключове.
Внезапно на Лангдън му хрумна странна мисъл. Сградата изглеждаше безлюдна.
— Къде са всички? — попита той. Отсъствието на движение едва ли можеше да се смята за естествено, като се имаше предвид, че след малко щяха да са на местопрестъплението.
— Учените, които живеят тук, са в лабораториите си — отвърна Кьолер, който най-после беше намерил нужния ключ.
— Имам предвид полицията — поясни Лангдън. — Отидоха ли си вече?
Директорът спря с ръка, протегната към ключалката.
— Полицията ли?
Погледите им се срещнаха.
— Полицията. Вие ми пратихте факс с убит човек. Трябва да сте съобщили на полицията.
— Не съм, разбира се.
— Моля?
Сивите очи на Кьолер станаха ледени.
— Положението е сложно, господин Лангдън.
Професорът бе обзет от страх.
— Но… все някой трябва да знае за случая!
— Да. Осиновената дъщеря на Леонардо. Тя също е физик в ЦЕРН. С баща си работеха в една лаборатория. Бяха партньори. Миналата седмица госпожица Ветра отсъстваше, беше ангажирана с теренно проучване. Осведомих я за смъртта на баща й и в момента тя пътува насам.
— Убит е човек…
— Ще се проведе официално следствие — твърдо отвърна Кьолер. — Това обаче със сигурност ще изисква претърсване на лабораторията на Ветра, място, което беше светая светих за двамата с дъщеря му. Затова следствието ще почака до завръщането на госпожа Ветра. Смятам, че й дължа поне тази малка дискретност.
Кьолер завъртя ключа.
Когато вратата се отвори, в коридора със свистене блъвна леден въздух. Лангдън озадачено отстъпи назад. Отвъд прага се намираше чужд свят. Апартаментът пред него тънеше в гъста бяла мъгла. Тя се завихряше около мебелите и обгръщаше помещението в непрозрачно покривало.
— Какво… — запелтечи Лангдън.
— Фреонова охлаждаща система — отвърна Кьолер. — Замразих апартамента, за да запазя трупа.
Професорът закопча сакото си. „Наистина съм в страната на Оз — помисли си той. — И съм си забравил вълшебните пантофки.“
Трупът на пода беше ужасен. Покойният Леонардо Ветра лежеше по гръб, чисто гол, със синкавосива кожа. Счупените кости на врата му стърчаха, главата му беше извита на сто и осемдесет градуса. Лицето му бе притиснато към пода и не се виждаше. Физикът лежеше в заледена локва от собствената си урина. Космите около свитите му гениталии бяха заскрежени.
Като се мъчеше да преодолее обзелото го гадене, Лангдън плъзна поглед към гърдите на жертвата. Макар че десетки пъти беше проучвал симетричната рана на факса, да види изгарянето с очите си бе много по-въздействащо. Изпечената плът беше идеално очертана… символът бе безупречно оформен.
Лангдън се зачуди дали дълбокият студ, от който се беше вцепенил, се дължи на климатичната система, или на пълното му изумление от значението на думата.
Сърцето му туптеше бясно. Той обиколи трупа и прочете надписа наопаки, за да се убеди за пореден път в гениалната му симетричност. Сега, когато го виждаше със собствените си очи, той му се струваше още по-непонятен.
— Господин Лангдън?
Професорът не чуваше нищо. Намираше се в друг свят… в своя свят, в своята стихия, свят, в който се сливаха история, митове и факти и заглушаваха сетивата му. Колелата се въртяха.
— Господин Лангдън? — Кьолер го гледаше въпросително.
— Какво успяхте да научите досега? — без да вдига очи, съсредоточено попита Лангдън.
— Само онова, което имах време да прочета във вашия уебсайт. Думата „илюминати“ означава „просветени“. Така се казвало някакво древно братство.
Лангдън кимна.
— Преди чували ли сте това име?
— За пръв път го видях жигосано на гърдите на господин Ветра.
— И сте го потърсили в Мрежата.
— Да.
— Не се съмнявам, че сте открили стотици сайтове, където се споменава.
— Хиляди — поправи го Кьолер. — Във вашия обаче се говореше за Харвард, Оксфорд, имаше уважаван издател, цитираха се сродни публикации. Като учен, знам, че информацията струва точно толкова, колкото нейният източник. Вашите сведения ми се сториха автентични.