Шестото клеймо - Страница 58

— Предполагам, че ни поднася някой от Ватикана с извратено чувство за хумор.

— Ами ако ти кажа, че ще ни съобщи точното местонахождение на първото убийство?

— Ще ми се да знам с кого си разговарял, по дяволите.

— Не каза.

— Може би, защото лъже, мама му стара?

Глик беше свикнал с цинизма на Макри, но тя забравяше, че Гънтър почти десет години се е занимавал с лъжци и побъркани преди да започне работа в телевизията. Мъжът, който се беше обадил, не бе такъв. Беше се държал хладнокръвно и рационално. Логично. „Ще ви се обадя в осем без нещо и ще ви кажа къде ще е първото убийство. Сцените, които ще заснемете, ще ви направят известен. — Когато Глик го бе попитал защо му съобщава тези сведения, отговорът беше също толкова леден, колкото и арабския акцент на мъжа: — Медиите са дясната ръка на анархията.“

— Той ми каза още нещо — прибави репортерът.

— Какво? Че току-що са избрали за папа Елвис Пресли ли?

— Би ли влязла в база данните на Би Би Си? — Адреналинът му кипеше. — Искам да видя какви други материали сме пускали за тези хора.

— Какви хора?

— Довери ми се.

Макри въздъхна и се свърза с база данните на Би Би Си.

— Изчакай малко.

Мислите на Глик препускаха.

— Мъжът много държеше да узнае дали имам оператор.

— Видеограф.

— И дали можем да предаваме на живо.

— Едно цяло петдесет и три мегахерца. За какво става дума? — База данните сигнализира. — Добре, вътре сме. Какво търсиш?

Глик й каза ключовата дума.

Макри се обърна и го зяпна.

— Надявам се, че се шегуваш.

Глава 52

Вътрешната организация на архивно хранилище 10 не можеше да се схване толкова интуитивно, колкото се надяваше Лангдън, и „Diagramma“ не се намираше при други подобни трудове на Галилей. Без достъп до компютърната програма Библион и без обозначения Лангдън и Витория бяха безпомощни.

— Сигурен ли си, че „Diagramma“ изобщо е тук? — попита го младата жена.

— Да. Потвърждава го и Uficcio della Propaganda della Fede…

— Ясно. Щом си сигурен. — Тя се обърна наляво, а професорът тръгна надясно.

Лангдън едва се сдържаше да не спре и да не почне да чете тези съкровища. Колекцията беше изумителна. „Оценителят“… „Звезден вестител“… „Писма за слъчевите петна“… „Писмо до великата херцогиня Кристина“… „Apologia pro Galileo“… И така нататък.

Накрая Витория улучи десятката в дъното на хранилището и извика:

— „Diagramma della verity“!

Лангдън затича натам през пурпурната мъгла.

— Къде?

Младата жена посочи и той веднага разбра защо не са намерили книгата по-рано. Тя се намираше в шкаф за неподвързани томове, а не на лавиците. Надписът на шкафа не оставяше никакво съмнение в съдържанието му.

DIAGRAMMA DELLA VERITA

Galileo Galilei, 1639

Лангдън застана на колене с разтуптяно сърце.

— „Diagramma“. — Той й се усмихна широко. — Браво. Помогни ми да изтегля кутията.

Витория приклекна до него и двамата задърпаха металния плот на колелца, върху който се намираше контейнерът.

— Няма ключалка — изненада се Витория.

— Винаги е така. Понякога се налага документите спешно да се евакуират. При наводнения и пожари.

— Ами отвори го тогава.

Лангдън нямаше нужда от подкани. Застанал пред мечтата на научния си живот във все по-редкия въздух в хранилището, той нямаше намерение да се мае и побърза да вдигне капака. На дъното на кутията лежеше черен дочен калъф. Пропускливостта на плата беше важна за съхранението на съдържанието. Професорът бръкна вътре с две ръце и извади калъфа от контейнера — държеше го хоризонтално.

— Очаквах сандък със съкровища — рече Витория. — А това повече ми прилича на калъфка за възглавница.

— Ела — каза той. И като носеше калъфа пред себе си, сякаш е нещо свещено, се запъти към обичайната, покрита със стъкло маса в средата на хранилището. Макар че централното й местоположение целеше да сведе до минимум разнасянето на документите, изследователите оценяваха уединението, което им осигуряваха околните стелажи. В хранилищата по света се правеха сензационни открития и повечето учени не обичаха съперниците им да надничат през стъклото, докато те работят.

Американецът остави калъфа на масата и го разкопча. Витория застана до него. Той порови в кутията с архивистки инструменти и намери обвити с филц щипци с плоски дискове в работния край, които архивистите наричаха „цимбални пинсети“. Вълнението му се усилваше и Лангдън се боеше, че всеки момент може да се събуди в Кеймбридж с купчина тестове, които трябва да провери. Дълбоко си пое дъх и отвори калъфа. После с треперещи пръсти бръкна вътре с щипците.

— Спокойно — каза Витория. — Това е хартия, а не плутоний.

Лангдън плъзна щипците покрай документите в калъфа, като внимаваше да не ги притисне. След това, вместо да ги издърпа навън, изтегли самия калъф — архивистки метод за ограничаване на въздействието върху писмения паметник. Едва когато извади калъфа и включи специалната лампа под масата, отново си позволи да си поеме дъх.

Осветена отдолу, младата жена приличаше на привидение.

— Малки листчета — с почтителни нотки в гласа каза тя.

Лангдън кимна. Листовете пред тях приличаха на разлепени страници от джобно книжле. Най-горният представляваше богато орнаментирана корица, която носеше заглавието, датата и името на Галилей, написани със собствената му ръка.

В този миг Лангдън забрави теснотата, забрави умората си, забрави ужасното положение, което ги бе довело тук. Просто хипнотизирано се взираше в книгата. Близките срещи с историята винаги го караха да се вцепенява от почит… все едно да види мазките по платното на „Мона Лиза“.