Шестото клеймо - Страница 56

— Благодаря — рече той. — Търси обозначения, свързани с Галилей, наука и учени. Ще разбереш, когато ги видиш.

— Добре, но още не си ми разказал как си открил, че ключът е в „Diagramma“. Да няма нещо общо с числото, което се срещало в илюминатските писма? Петстотин и три?

Лангдън се усмихна.

— Да. Отне ми известно време, но накрая установих, че петстотин и три е прост шифър. Той ясно насочва към „Diagramma“.

За миг професорът отново преживя мига на неочакваното си откритие: 16 август. Преди две години. На сватбата на сина на свой колега. Стоеше на брега на едно езеро и наблюдаваше уникалното приближаване на младоженците… с яхта по езерото, под акомпанимента на гайди. Яхтата беше украсена с цветя и венци. На носа бяха написани римски цифри — DCII.

Озадачен от тях, Лангдън попита бащата на булката:

— Какво означава това шестстотин и две?

— Какво шестстотин и две?

Професорът посочи яхтата.

— DCII е римското число шестстотин и две.

Мъжът се засмя.

— Това не са римски цифри. Това е името на яхтата.

— DCII ли?

Другият кимна.

— „Дик и Кони ІІ“.

Лангдън се почувства глупаво. Дик и Кони бяха младоженците. Яхтата очевидно бе кръстена в тяхна чест.

— А какво се е случило с „DCI“?

Мъжът изпъшка.

— Потъна вчера по време на репетицията.

Лангдън се засмя.

— Съжалявам. — И отново погледна яхтата. „DCII — помисли си той. — Като миниатюрна «QEII»“ И след миг го осени.

Американецът се обърна към Витория.

— Както споменах, петстотин и три е шифър — поясни той. — Илюминатски трик. Числото петстотин и три с римски цифри е…

— DІІІ.

Лангдън я погледна сепнато.

— Много си бърза. Моля те, само не ми казвай, че си илюмината.

Тя се засмя.

— Използвам римски цифри, за да обозначавам морски пластове.

„Естествено — помисли си Лангдън. — Нима всички не ги използваме?“

— И какво значи DIІІ?

— DI, DІІ и DІІI са много стари съкращения. Някогашните учени обозначавали с тях трите най-често бъркани труда на Галилей.

Витория рязко си пое дъх.

— „Dialogo“… „Discorsi“… „Diagramma“.

— Де-едно, де-две и де-три. Чисто научно. Петстотин и три е DІІI. „Diagramma“. Третата му книга.

Витория свъси вежди.

— Но ако този знак, ключът за Пътя на просвещението, наистина е в Галилеевата „Diagramma“, защо от Ватикана не са го видели, когато са конфискували всички екземпляри?

— Може да са го видели, но да не са го забелязали. Спомняш ли си знаците на илюминатите? Тайните пътеводители на явни места? Симулацията? Явно segno е бил скрит по същия начин — пред очите на всички. Невидим за онези, които не го търсят. Невидим и за онези, които не го разбират.

— С други думи?

— С други думи, Галилей го скрил добре. Според историческите сведения той се разкривал по начин, наричан от илюминатите „lingua pura“.

— Чист език?

— Да.

— Математиката ли?

— Предполагам. Струва ми се съвсем очевидно. В крайна сметка Галилей бил учен и пишел за учени. Математиката е логичният език, на който да разкрие ключа. Книжлето се нарича „Diagramma“, така че в шифъра може би участват математически диаграми.

Витория не изглеждаше особено обнадеждена.

— Сигурно Галилей е създал някакъв математически шифър, който е останал незабелязан от духовенството.

— Не изглеждаш убедена — като продължаваше да върви покрай редицата, каза Лангдън.

— Така е. Главно защото и ти не си. Ако беше толкова сигурен за DІІI, защо не публикува откритието си? Тогава някой, който е имал достъп до ватиканския архив, е можел да дойде и да потърси „Diagramma“.

— Не исках да го публикувам — отвърна американецът. — Бях хвърлил много сили, за да се добера до тази информация, и… — Той засрамено замълча.

— Искал си цялата слава за себе си.

Лангдън усети, че се изчервява.

— В известен смисъл. Просто…

— Няма защо да се срамуваш. И аз съм учен. Публикувай или умри.

— Не само че исках да съм пръв. Безпокоях се, че ако информацията в „Diagramma“ попадне в лоши ръце, пак може да изчезне.

— Лошите ръце са Ватиканът, така ли?

— Не че са лоши сами по себе си, обаче Църквата винаги е подценявала заплахата от илюминатите. В началото на двайсети век Ватиканът стигнал чак дотам, че ги обявил за плод на развинтено въображение. Духовенството смятало, при това може би основателно, че християните най-малко имат нужда да знаят за това изключително могъщо антихристиянско движение, внедряващо се в техните банки, университети и политика.

— Значи според теб Ватиканът е щял да скрие всяко доказателство, потвърждаващо заплахата от илюминатите, така ли?

— Напълно възможно. Всяка заплаха, истинска или въображаема, отслабва вярата в могъществото на Църквата.

— Още един въпрос. — Витория замълча за миг и го погледна така, като че ли е извънземен. — Сериозно ли говориш?

Лангдън спря.

— Какво искаш да кажеш?

— Това ли е планът ти да спасиш положението?

Той не бе сигурен дали долавя в очите й иронично съжаление, или искрен ужас.

— Имаш предвид да намеря „Diagramma“ ли?

— Не, имам предвид да намериш „Diagramma“, да откриеш някакъв четиривековен ключ, да разшифроваш математически код и да последваш древен път, образуван от произведения на изкуството… и всичко това през следващите четири часа.

Професорът сви рамене.

— Приемам други предложения.

Глава 50

Робърт Лангдън спря пред архивно хранилище 9 и прочете табелките на стелажите.

„Brahe… Clavius… Copernicus… Kepler… Newton…“ Докато препрочиташе имената, внезапно го обзе безпокойство.

„Ето ги учените… само че къде е Галилей?“