— И затова сте убили Леонардо Ветра!
— Заради Църквата! Заради цялото човечество! Каква лудост! Човек не е готов да държи силата на Сътворението в ръцете си. Бог в епруветка ли? Капчица течност, която може да изпари цял град? Той трябваше да бъде спрян! — Карло Вентреска внезапно замълча и отново погледна огъня. Като че ли обмисляше възможностите си.
Кьолер насочи револвера напред.
— Вие се изповядахте. Не можете да избягате.
Шамбеланът тъжно се засмя.
— Вие не разбирате. Изповядването на греховете само по себе си е бягството. — Той погледна към вратата. — Когато Бог е на твоя страна, имаш възможности, които човек като вас не е в състояние да проумее. — С тези думи шамбеланът хвана яката на расото си и рязко я раздра, оголвайки гърдите си.
Кьолер се сепна.
— Какво правите?!
Карло Вентреска не отговори, а отстъпи назад към камината и извади нещо от тлеещите въглени.
— Спрете! — все още насочил напред револвера, каза Кьолер. — Какво правите?!
Когато се обърна, шамбеланът държеше нажежено до червено клеймо. Илюминатският диамант. Очите му бяха безумни.
— Възнамерявах да го направя, докато съм сам. — В гласа му се долавяше нещо животинско. — Но сега… Виждам, че Бог иска вие да сте тук. Вие сте моето спасение.
И преди Кьолер да успее да реагира, шамбеланът стисна клепачи, изви гръб и притисна нажеженото клеймо към гърдите си. Плътта му засъска.
— Майко Божия! Блажена Дево… Виж своя син! — Той закрещя от болка.
Кьолер се появи в кадър… колебливо изправен на крака, бясно размахвайки револвера пред себе си.
Карло Вентреска закрещя още по-силно и се олюля. После хвърли клеймото в краката на Кьолер, строполи се на пода и започна да се гърчи в агония.
Случилото се после бе като в мъгла.
В кабинета влетяха швейцарските гвардейци. Проехтяха изстрели. Кьолер притисна с ръце гърдите си и целият окървавен, политна назад върху инвалидната си количка.
— Не! — извика Роше и се опита да попречи на гвардейците си да стрелят срещу директора.
Все още гърчещият се на пода шамбелан се претърколи и отчаяно посочи към Роше.
— Илюминат!
— Копеле — изрева Роше и се втурна към него. — Лицемерно набожно копе…
Шартран го прекъсна с три изстрела. Капитанът се свлече мъртъв на земята.
Гвардейците изтичаха при ранения шамбелан и се събраха около него. В този момент камерата улови лицето на зашеметения Робърт Лангдън, който приклекна до количката и се вторачи в клеймото. Сетне образът започна диво да се разтърсва. Кьолер бе дошъл в съзнание и изваждаше камерата от стойката й под страничната облегалка на инвалидната си количка. Той се опита да я подаде на Лангдън.
— Д-дайте… — промълви сакатият учен — Дайте го… на п-пресата.
Екранът потъмня.
Шамбеланът усещаше, че мъглата от удивление и адреналин започва да се разпръсква. Докато швейцарският гвардеец го подкрепяше по Царското стълбище на път за Сикстинската капела, свещеникът чу пеене откъм площад „Св. Петър“ и разбра, че са били преместени планини.
„Grazie, Dio.“
Беше се молил за сила и Бог му я бе дал. В мигове на съмнения Бог му беше говорил. „Твоята мисия е свята — бе му казал Той. — Аз ще ти дам сила.“ Дори с Божията сила беше изпитвал страх, бе се съмнявал в правотата на пътя си.
„Ако не ти, КОЙ?“ — беше го попитал Бог.
„Ако не сега, КОГА?“
„Ако не така, КАК?“
Иисус, бе му напомнил Бог, беше спасил всички тях… бе ги спасил от собственото им безразличие. С две дела им беше отворил очите. Ужас и Надежда. Разпването и възкръсването. Бе променил света.
Ала това се беше случило преди хилядолетия. Времето бе разяло чудото. Хората бяха забравили. Бяха се обърнали към фалшиви идоли — технобожества и чудеса на ума. „Ами чудесата на сърцето?!“
Шамбеланът често се беше молил на Бог да му покаже как да накара хората отново да повярват. Но Бог бе мълчал. Едва в мига на най-дълбок мрак беше дошъл при него. „О, каква ужасна нощ!“
Шамбеланът си спомняше как бе лежал на пода в разкъсана пижама, раздирайки собствената си плът, опитвайки се да пречисти душата си от мъката, донесена му от отвратителната истина, която току-що беше научил. „Невъзможно!“ — крещеше той. И все пак знаеше, че е вярно. Измамата го измъчваше като адски огньове. Епископът, който го бе взел при себе си, човекът, който му беше бил като баща, духовникът, който бе станал папа… беше измамник. Обикновен грешник. Бе излъгал света за толкова предателско деяние, че дори Бог едва ли щеше да му прости. „Обета си! — изкрещя Карло на папата. — Ти си нарушил своя обет пред Бог! Тъкмо ти!“
Папата се опита да му обясни, ала шамбеланът не го изслуша, а изтича навън. Олюляваше се сляпо по коридорите, повръщаше, раздираше кожата си, докато — окървавен и сам — не се озова проснат на студената пръст пред гроба на свети Петър. „Майко Божия, какво да правя?“ И в този момент на мъка и предателство, докато лежеше опустошен в Некропола и се молеше на Бог да го вземе от този безбожен свят, Господ най-после дойде.
Гласът в главата му отекна като гръм.
— Заклел ли си се да служиш на своя Бог?
— Да! — извика шамбеланът.
— Ще умреш ли за своя Бог?
— Да! Вземи ме още сега!
— Ще умреш ли за своята Църква?
— Да! Моля те, избави ме!
— Но ще умреш ли за… човечеството?
В последвалата тишина шамбеланът усети, че пропада в бездната. Премяташе се все по-надолу, все по-бързо. И все пак знаеше отговора. Винаги го бе знаел.
— Да! — извика в лудостта Карло. — Ще умра за хората! Също като твоя син, ще умра за тях!