Шестото клеймо - Страница 102

102

Гърмежът бе придружен от усещане, каквото изпитваше за пръв път в живота си… куршум, прелетял на косъм от него. Чу изсвирване като от камшик и в следващия миг куршумът се удари в мрамора сред облак прах. Лангдън запълзя по пода и се измъкна от отсрещния край на саркофага.

Озова се пред задната стена на нишата. Не се съмняваше, че това тясно пространство ще стане негов гроб.

„При това скоро“ — разбра той, когато видя дулото на пистолета да се появява в отвора под саркофага. Хашишинът държеше оръжието успоредно на пода и го насочваше право към гърдите му.

Нямаше начин да не улучи.

Инстинктът за самосъхранение го накара да се задейства. Лангдън се обърна по корем и легна успоредно на ковчега. После постави длани върху пода. Раната от стъклото отново се отвори. Без да обръща внимание на болката, той направи нещо като лицева опора и надигна корема си от мрамора точно в момента, в който пистолетът изгърмя. Усещаше ударната вълна на куршумите, които минаваха точно под корема му и разбиваха на прах шуплестия варовик зад него. Затворил очи и едва издържащ от изнемога, професорът се молеше стрелбата да престане.

И желанието му се изпълни.

Гърмежите се смениха от студеното изщракване на празен затвор.

Лангдън бавно отвори очи, сякаш се боеше, че клепачите му ще издадат звук. Като се бореше с мъчителното треперене, той остана на мястото си, извил гръбнак като котка. Не смееше дори да си поеме дъх. Наостри заглъхналите си от грохота уши, за да чуе кога ще си тръгне убиецът. Тишина. Помисли си за Витория. Трябваше да й помогне.

Разнеслият се звук беше оглушителен. Нечовешки. Гърлен рев от усилие.

Единият край на саркофага изведнъж се надигна. Професорът се строполи на пода и се вторачи в накланящите се към него стотици килограми камък. Гравитацията надделя над триенето и капакът се плъзна и се разби на пода до него. Последва го и самият саркофаг, който се отдели от подпорите си и се прекатури.

Лангдън разбра, че или ще бъде погребан под него, или някой от ръбовете му ще го смаже. Сви краката и главата си и прилепи ръце към тялото си. После затвори очи и зачака.

Разтърси се целият под. Горният край на саркофага падна само на милиметри от темето му и зъбите му изтракаха. Дясната му ръка по чудо остана невредима. Професорът отвори очи и видя сноп светлина. Десният ръб на саркофага не беше паднал до самия под, а се бе задържал върху подпорите. Точно отгоре му обаче буквално го гледаше самата смърт.

Законният собственик на гробницата висеше над него, залепнал за дъното на саркофага, както често се случва с разлагащите се трупове. Скелетът за миг остана във въздуха като колеблив любовник, след това с пращене като от чупещи се съчки се поддаде на гравитацията. Мъртвецът полетя надолу да го прегърне и посипа с гнили кокали и прах очите и устата му.

Преди Лангдън да успее да реагира, през отвора под саркофага се провря ръка и като гладен питон се плъзна сред костите. Заопипва, откри гърлото му и го стисна. Американецът се опита да се съпротивлява срещу железните пръсти, които мачкаха ларинкса му, ала левият му ръкав бе затиснат под ръба на саркофага. Беше свободна само едната му ръка и борбата като че ли бе обречена.

Той сви крака, опря ги в дъното на саркофага и напъна. Саркофагът се помръдна съвсем леко, но достатъчно. Саркофагът със зловещо стържене се хлъзна от подпорите и се сгромоляса на пода. Ръбът му смачка ръката на убиеца и се чу приглушен вик. Пръстите му пуснаха гърлото на Лангдън. Арабинът с отчаяно усилие успя да се освободи и саркофагът с глухо тупване се залепи за мраморния под.

Пълен мрак. Пак.

И тишина.

Нямаше ядосано удряне по прекатурения саркофаг. Нямаше опити за повдигане. Нищо. Докато лежеше в тъмнината сред купчина кости и се бореше с клаустрофобията си, Лангдън насочи мислите си към нея.

„Витория. Жива ли си?“

Ако знаеше истината — ужасяващата действителност, в която скоро щеше да се свести тя, — заради нея щеше да се помоли да е мъртва.

Глава 94

Седнал в Сикстинската капела сред смаяните си колеги, кардинал Мортати се опитваше да проумее думите, които чуваше. Осветеният само от свещите шамбелан току-що им беше разказал история за такава омраза и коварство, че Мортати трепереше. Вентреска бе говорил за отвлечени кардинали, жигосани кардинали, убити кардинали. За древните илюминати — име, което разбуди забравени страхове, — за тяхната повторна поява и за клетвата им да отмъстят на Църквата. С болка в гласа той беше говорил за покойния папа… жертва на илюминатска отрова. И накрая почти шепнешком бе говорил за смъртоносна нова технология, антиматерия, която след по-малко от два часа щяла да унищожи целия Ватикан.

Когато свърши, сякаш самият сатана беше изсмукал въздуха от капелата. Никой не помръдваше. Думите на шамбелана увиснаха в мрака. Единственият звук, който в момента чуваше Мортати, бе неестественото бръмчене на телевизионна камера в дъното — електронно присъствие, каквото не беше търпял нито един конклав в миналото, присъствие, за което бе настоял шамбеланът. За пълно удивление на кардиналите, той беше влязъл в Сикстинската капела заедно с двама репортери от Би Би Си — мъж и жена — и бе заявил, че те ще покажат тържественото му обръщение на живо пред света.

Вентреска пристъпи напред и погледна право към камерата.

— Обръщам се към илюминатите и към учените — с дълбок глас каза той, после замълча за миг. — Вие спечелихте войната.

Тишината се спусна над най-отдалечените кътчета на капелата. Мортати чуваше отчаяното туптене на собственото си сърце.

102