Обзет от отчаяние, Лангдън огледа отвисоко цялата черква в търсене на нещо, което да му помогне.
„Къде е Витория, по дяволите? — изведнъж си помисли той. Беше изчезнала. — Дали е отишла да повика помощ? — Американецът я извика, но не получи отговор. — И къде е Оливети?“
Откъм купола се разнесе мъчителен вой и Лангдън разбра, че вече е късно. Когато отново вдигна поглед нагоре и видя бавно изгарящата жертва, мислите му бяха насочени към едно-единствено нещо. „Вода. Много. За да угаси огъня. Или поне да отслаби пламъците.“
— Трябва ми вода, по дяволите! — извика той.
— И това ще дойде — изръмжа от дъното на черквата някакъв глас.
Лангдън се обърна натам и едва не падна от пейката.
По страничната пътека към него се приближаваше тъмно чудовище. Дори на блясъка на кладата черните очите на мъжа пламтяха с изпепеляващ огън. Лангдън позна пистолета в ръката му — онзи от собствения му джоб, същия, който беше взела Витория.
Внезапно го обзе паника. Първата му мисъл бе за Витория. Какво й беше направил този звяр? Беше ли ранена? Или нещо още по-страшно? В същия момент мъжът под купола закрещя по-високо. Кардиналът щеше да умре. Не можеше да му помогне. Когато хашишинът насочи оръжието към гърдите на Лангдън, паниката му се насочи към самия него. Реагира в мига, в който отекна изстрелът. Американецът скочи и прелетя с протегнати напред ръце над морето от пейки.
Падна по-тежко отколкото очакваше, и моментално се претърколи по пода. Мраморът пое удара с цялата милост на ледена стомана. От дясната му страна затрополиха приближаващи се стъпки, Лангдън се надигна на четири крака и запълзя под пейките.
Високо под купола кардинал Гуидера изживяваше последните си мъчителни мигове. Виждаше как кожата на краката му се покрива с мехури и се отлющва. „В ада съм — реши той. — Господи, защо ме забрави?“ Знаеше, че това трябва да е адът, защото виждаше клеймото на гърдите си наопаки… и въпреки това, сякаш по някаква дяволска магия, не се затрудняваше да прочете английската дума „fire“ — „огън“.
Три гласувания. Все още нямаше папа.
В Сикстииската капела кардинал Мортати се молеше за чудо. „Прати ни кандидатите!“ Отлагането бе продължило достатъчно. Мортати можеше да разбере, ако липсваше само един кандидат. Но цели четирима? Това не им оставяше никакви възможности. При тези обстоятелства за постигането на мнозинство от две трети наистина щеше да е нужно Божие чудо.
Резетата на външната врата със скърцане започнаха да се вдигат и Мортати и цялата колегия на кардиналите едновременно се обърнаха към входа. Главният електор разбираше, че това може да означава само едно. По закон вратата на капелата можеше да се отвори поради две причини — за да изнесат някой тежко болен или за да пуснат вътре закъснели кардинали.
„Фаворитите идват!“
Обзе го въодушевление. Конклавът беше спасен.
Но когато вратата се отвори, разнеслото се в черквата ахване не бе радостно. Мортати смаяно зяпна влезлия мъж. За пръв път във ватиканската история шамбелан прекрачваше свещения праг на конклава след заключването на вратите.
„Какво си мисли той!“
Шамбеланът отиде до олтара и се обърна към изумената публика.
— Синьори, чаках достатъчно дълго — каза той. — Но сега трябва да ви кажа нещо, което имате право да знаете.
Лангдън нямаше представа накъде пълзи. Единственият му компас беше рефлексът, който го водеше в посока, обратна на опасността. Лактите и коленете му пламтяха, докато лазеше под пейките. Въпреки това продължаваше напред. Някъде някакъв глас му казваше да се движи наляво. „Ако стигнеш до главната пътека, ще можеш да се затичаш към изхода.“ Знаеше, че това не е възможно — главната пътека бе преградена със стена от пламъци! Умът му търсеше възможности. Стъпките бързо се приближиваха от дясната му страна.
Лангдън предполагаше, че до края на пейките остават поне три метра. Грешка. Изведнъж прикритието над него изчезна. Той се вцепени за миг. В нишата от лявата си страна видя точно онова, което го беше довело тук. Видението на света Тереза се издигаше като някакъв порнографски натюрморт… легналата светица, извила гръб от наслада, с отворени устни, от които се изтръгва стон, а над нея ангелът, насочил огнената си стрела.
В пейката над главата му се заби куршум. Той се надигна като спринтьор на старт, после затича приведен към дясната страна на черквата. Зад него прозвучаха изстрели и той отново се хвърли на пода, плъзна се по мрамора и се блъсна в парапета на една ниша.
И тогава я видя. Свита на кълбо до стената. „Витория!“ Босите й крака бяха свити под тялото й, но все още дишаше. Нямаше време да й помогне.
Убиецът светкавично заобиколи пейките от отсрещната лява страна на храма и отново започна да се приближава. Професорът си помисли, че това е краят. Арабинът вдигна пистолета и Лангдън направи единственото, което можеше. Претърколи се през перилата в нишата. По мраморните колони над него се посипаха куршуми.
Чувстваше се като животно, приклещено в ъгъла. Вмъкна се още по-навътре в полукръглата ниша. Съдържанието й му се стори иронично подходящо — саркофаг. „Може би моят“ — помисли си Лангдън. Това беше scatola тъкмо като за него — малък мраморен сандък без украса. Капакът бе повдигнат и подпрян на два мраморни блока. Американецът видя отвора под него и се зачуди дали ще успее да се вмъкне вътре.
Зад него отекнаха стъпки.
Тъй като не му оставаше друга възможност, Лангдън се притисна към пода, плъзна се към саркофага, хвана се за двете мраморни подпори и като плувец се гмурна в гробницата. Чу се пистолетен изстрел.