Шестото клеймо - Страница 80

К оглавлению

Чинита погледна привлекателната жена под скелето.

— Басирам се, че ти се ще да се запознаеш с нея.

— Мислиш ли, че трябва да осведомя редакцията?

— Не още. Да погледаме. По-добре да имаме нещо готово преди да признаем, че сме зарязали конклава.

— Смяташ ли, че някой наистина е убил един от ония дъртофелници?

— Няма начин да не идеш в ада.

— Да, ама ще си нося „Пулицър“.

Глава 71

Колкото по-нависоко се изкачваше Лангдън, толкова по-нестабилно му се струваше скелето. С всяка следваща стъпка обаче пред него се разкриваше по-добра гледка към Рим. Той продължаваше нагоре.

Когато стигна върха, се беше задъхал повече, отколкото очакваше. Изтегли се върху последната платформа, изтупа мазилката от дрехите си и се изправи. Височината ни най-малко не го смущаваше. Всъщност дори го въодушевяваше.

Гледката бе поразителна. Подобно на огнен океан, пред него се ширнаха червените римски покриви, сияещи на аления залез. От това място за пръв път в живота си виждаше нещо повече от мръсотията и трафика на Рим, чак до неговите древни корени — Citta di Dio, Божия град.

Присви очи и плъзна поглед по покривите в търсене на черковна кула или камбанария. Ала не откри нищо. „В Рим има стотици черкви — помисли си професорът. — На югозапад оттук трябва да има поне една! Ако изобщо се вижда — напомни си той. — По дяволите, ако изобщо е оцеляла!“

Насили се да търси по-бавно и опита отново. Естествено, знаеше, че не всички черкви са високи, особено по-малките забутани храмове. А Рим много се беше променил от XVІІ век, когато черквите по закон бяха били най-високите сгради. Сега пред него се издигаха блокове, небостъргачи, телевизионни кули.

Погледът му пак стигна до хоризонта, без да е забелязал нищо. Нито една кула. В далечината, в самия край на Рим грамадният купол на Микеланджело скриваше залязващото слънце. Базиликата „Св. Петър“. Ватиканът. Зачуди се какво правят кардиналите и дали швейцарските гвардейци са намерили антиматерията. Нещо му подсказваше, че не са… и че няма да я открият.

Стихотворението отново отекна в главата му. Той внимателно го обмисли стих по стих. „От гроба земен на Санти… от дупка дяволска.“ Бяха стигнали до гробницата на Санти. „И ангели над елементи бдят.“ Мистичните елементи бяха земя, въздух, огън, вода. „Положен път е светъл, изпит свят.“ Пътят на просвещението, състоящ се от скулптурите на Бернини. „И ангели над елементи бдят.“

Ангелът сочеше на югозапад…

* * *

— Стълбището пред входа! — възкликна Глик. — Нещо става!

Макри насочи камерата към главния вход. Определено ставаше нещо. Военен наглед мъж беше спрял една от колите близо до стълбището и бе отворил багажника. Сега оглеждаше площада, като че ли търсеше зяпачи. За миг й се стори, че ги е забелязал, ала погледът му продължи да се движи. Очевидно останал доволен, той извади радиостанция и заговори по нея.

Почти незабавно от черквата се появи сякаш цяла армия. Войниците се строиха в редица и заслизаха надолу — истинска човешка стена. Други четирима зад тях, изглежда, носеха нещо. Нещо тежко. Неудобно.

Глик се наведе напред над таблото.

— Да не би да крадат нещо от черквата?

С помощта на телеобектив Чинита фокусира камерата върху стената от мъже в търсене на отвор помежду им. „Само секундичка — помоли се тя. — Един-едничък кадър. Не ми трябва повече. — Ала те се движеха като един. — Хайде де!“ Макри ги проследи с камерата и бе възнаградена. Докато войниците качваха товара си в багажника, по-възрастният мъж се олюля. Само за миг, ала операторката нямаше нужда от повече. Беше заснела своя кадър. Всъщност по-скоро десет кадъра.

— Обади се в редакцията — каза Чинита. — Имаме труп.

* * *

Далеч оттам, в ЦЕРН, Максимилиан Кьолер вкара инвалидната си количка в кабинета на Леонардо Ветра и с ефикасност на робот започна да преглежда документите му. След като не намери каквото търсеше, директорът продължи със спалнята. Горното чекмедже на нощното шкафче бе заключено. Кьолер го отвори с нож от кухнята.

Вътре откри точно каквото му трябваше.

Глава 72

Лангдън скочи от скелето на земята и изтупа дрехите си. Витория го посрещна.

— Пак ли нищо?

Той поклати глааа.

— Прибраха кардинала в багажника.

Професорът погледна паркираната кола, вьрху чийто преден капак Оливети и група гвардейци бяха разгърнали карта.

— На югозапад ли търсят?

Тя кимна.

— Няма черкви. Първата е чак „Свети Петър“.

Лангдън изсумтя. Поне бяха единодушни. Той се приближи до Оливети. Швейцарците му направиха път.

Командирът вдигна глава.

— Нищо. Но тук не са представени всички черкви. Само големите. Петдесетина.

— Къде сме сега? — попита професорът.

Оливети му посочи Пиаца дел Пополо и прокара с показалец права линия на югозапад. Тя минаваше доста далеч от групата черни квадратчета, обозначаващи по-големите храмове в Рим. За съжаление, те също бяха и по-старите храмове… които бяха съществували през XVІІ век.

— Трябва да вземем някакво решение — каза командирът. — Сигурен ли сте за посоката?

Лангдън си представи протегнатата ръка на ангела. Изпитваше все по-силно усещане за неотложност.

— Да, сигурен съм.

Оливети сви рамене и пак прокара правата линия. Тя пресичаше моста „Маргерита“, Виа ди Риецо, Пиаца дел Рисорджименто и стигаше чак до средата на площад „Св. Петър“.

— Какво й е на базиликата? — попита един от гвардейците. Младежът имаше дълбок белег под лявото си око. — Нали е черква?

Лангдън поклати глава.

— Трябва да е обществено място. В момента „Свети Петър“ едва ли е такова.