Шестото клеймо - Страница 5

Неколцина техници забързано излязоха на пистата и отидоха да се погрижат за боинга. Пилотът заведе Лангдън при едно черно пежо, паркирано близо до контролната кула. Скоро летяха по асфалтиран път, който минаваше по дъното на долината. В далечината се издигаха високи сгради. Тревистият пейзаж навън летеше край тях като в мъгла.

Лангдън смаяно зяпаше спидометъра, който показваше около сто и седемдесет километра в час. „Какво му е на тоя човек, че бърза толкова?“ — зачуди се той.

— До лабораторията са пет километра — осведоми го пилотът. — Ще стигнете там след две минути.

Професорът напразно се озърна за предпазен колан. „Защо не ги направиш три и да ме закараш жив?“

Автомобилът продължаваше да лети по шосето.

— Харесвате ли Реба? — попита пилотът и включи касетофона.

Разнесе се женски глас.

— „Само от страх, че ще останеш сам…“

„He от страх“ — разсеяно си помисли Лангдън. Колежките му често го поднасяха, че колекцията му от артефакти просто е очевиден опит да запълни пустотата на дома си, дом, който според тях много щял да спечели от женско присъствие. Той винаги бе отвръщал със смях и им беше напомнял, че вече обича три неща в живота си — символиката, водната топка и ергенството. Последното му даваше свободата да пътува по света, да спи до колкото късно иска и да се наслаждава на спокойни вечери вкъщи с бренди и хубава книга.

— Ние сме като малък град — откъсна го от унеса пилотът. — Не е само лаборатория. Имаме супермаркети, болница, даже кино.

Лангдън разсеяно кимна и погледна към издигащите се пред тях сгради.

— Всъщност имаме най-голямата машина на света — прибави пилотът.

— Нима? — Професорът се вторачи напред.

— Няма да я видите там, господине — засмя се пилотът. — Тя е на пет етажа дълбочина под земята.

Лангдън нямаше време да го разпитва. Пилотът без предупреждение удари спирачки и колата спря пред бетонна будка.

Ученият прочете надписа: „SECURITE. ARRETEZ“, осъзна къде се намира и изведнъж го обзе паника.

— Господи! Не си нося паспорта!

— Не ви трябва паспорт — успокои го шофьорът. — Имаме постоянно споразумение с швейцарските власти.

Лангдън смаяно проследи с поглед пилота, който показа на охраната някакъв документ. Дежурният прокара картата през електронно идентификационно устройство.

Светна зелена лампичка.

— Име на пътника?

— Робърт Лангдън — отговори пилотът.

— На кого е гост?

— На директора.

Дежурният въпросително повдигна вежди, обърна се, провери в някаква разпечатка и я сравни с данните на компютърния си екран. После отново се приближи до прозореца.

— Приятно прекарване, господин Лангдън.

Пежото рязко потегли, прелетя още двеста метра и стигна до главния вход на лабораторията — правоъгълна ултрамодерна сграда от стъкло и стомана. Поразително прозрачните й стени смаяха Лангдън. Винаги беше обичал архитектурата.

— Стъклената катедрала — поясни придружителят му.

— Черква ли е?

— Не, по дяволите. Само черква ни липсва. Тукашната религия е физиката. Споменавайте Божието име всуе колкото си искате, само гледайте да не се майтапите с кварки или мезони.

Автомобилът зави и спря пред стъклената сграда. „Кварки и мезони ли? И няма граничен контрол? Самолет, който се движи с петнайсет маха? Кои всъщност са тия хора?“ Отговори му гранитната плоча пред входа:

ЦЕРН

Conseil europeen pour la recherche nucleaire

— Ядрени проучвания ли? — макар да бе убеден, че преводът му е верен, попита Лангдън.

Пилотът не отговори. Беше се навел напред и бърникаше касетофона.

— Пристигнахме. Директорът ще ви чака на входа.

Лангдън видя, че от сградата излиза мъж на инвалидна количка. Изглеждаше шестдесетинагодишен. Мършав и абсолютно плешив, със строга брадичка, бяла лабораторна престилка и официални обувки, здраво стъпили на стъпалото на количката. Дори от това разстояние очите му изглеждаха безжизнени — като два сиви камъка.

— Онзи там ли е? — попита Лангдън.

Пилотът погледна към входа.

— Хм, проклет да съм. — Той се обърна и зловещо се усмихна на професора. — За вълка говорим, а той в кошарата.

Без да знае какво да очаква, Лангдън слезе от пежото. Мъжът на инвалидната количка се приближи и му протегна потната си ръка.

— Господин Лангдън? Разговаряхме по телефона. Казвам се Максимилиан Кьолер.

Глава 7

Зад гърба му наричаха Максимилиан Кьолер, генерален директор на ЦЕРН, Konig — Краля. Този прякор се дължеше по-скоро на страх, отколкото на уважение към фигурата, която управляваше владенията си от своя инвалиден трон. Макар че малцина го познаваха лично, ужасяващата история за осакатяването му беше част от фолклора на ЦЕРН и никой не го обвиняваше за озлоблението му… нито за всеотдайността му към чистата наука.

Лангдън беше с Кьолер от съвсем скоро и вече усещаше, че директорът е човек, който се държи на разстояние. Професорът едва ли не трябваше да се затича, за да не изостане от електрическата количка на Кьолер, която безшумно потегли към главния вход. Лангдън никога не бе виждал такава — снабдена с всевъзможни електронни устройства, сред които телефон с много линии, пейджърна система, компютърен екран, дори малка подвижна камера. Подвижният команден център на крал Кьолер.

Влязоха през механичната врата и се озоваха в просторното централно фоайе на ЦЕРН.

„Стъклената катедрала“ — помисли си Лангдън, когато погледна нагоре.

Следобедното слънце осветяваше синкавия стъклен покрив, хвърляше геометрични отражения във въздуха и придаваше на помещението усещане за величественост. Ъгловатите сенки приличаха на вени по белите плочки на стените и мраморния под. Във въздуха се носеше чист, стерилен дъх. Неколцина учени енергично прекосяваха фоайето, стъпките им отекваха високо.