Шестото клеймо - Страница 2

* * *

Робърт Лангдън влезе бос в кухнята на пустия си викториански дом в Масачузетс и си приготви ритуалното си средство против безсъние — чаша димящо нестле куик.

Светлината на априлската луна струеше през еркерните прозорци и играеше по ориенталските килими. Колегите на Лангдън често се шегуваха, че къщата повече прилича на етнографски музей, отколкото на дом. Лавиците бяха отрупани с религиозни предмети от целия свят — екуаба от Гана, златен кръст от Испания, цикладски идол от егейските острови, дори един рядък тъкан бокус от Борнео, воински символ на вечната младост.

Когато седна на индийската пиринчена ракла и с наслада отпи от топлия шоколад, Лангдън зърна отражението си в прозореца. Образът беше изкривен и блед… като призрак. „Остаряващ призрак“ — помисли си той, което жестоко му напомни, че младежкият му дух живее в смъртно тяло.

Макар да не бе особено красив в класическия смисъл, четиридесет и пет годишният Лангдън притежаваше „привлекателността на учения“, както го наричаха неговите колежки — сиви кичури в гъстата кестенява коса, проницателни сини очи, поразително дълбок глас и въздействаща безгрижна усмивка на студент спортист. Навремето член на гимназиалния и колежанския отбор по водна топка, високият метър и осемдесет и два Лангдън все още имаше тяло на плувец, което ежедневно поддържаше с петдесет дължини в университетския басейн.

Приятелите му винаги го бяха смятали за загадка — човек, живеещ извън времето. През почивните дни често го виждаха по дънки на двора да обсъжда компютърна графика или религиозна история със студенти, друг път четеше лекции на откриване на музейни изложби, облечен в официален костюм от туид, и често попадаше на страниците на списанията за изкуство.

Макар и строг преподавател, Лангдън пръв бе прегърнал идеята за „изгубеното изкуство на чистото забавление“, както сам го наричаше. Той се наслаждаваше на игрите със зара̀зен фанатизъм, който му спечели братския прием на неговите студенти. Прякорът му в кампуса — „Делфина“ — идваше и от непринудения му характер, и от легендарната му способност да надиграе целия противников отбор в мач по водна топка.

Докато погледът му разсеяно блуждаеше в мрака, тишината на дома му отново беше нарушена, този път от звъна на факсмашината. Прекалено уморен, за да се ядоса, Лангдън се усмихна криво.

„Божии хора — помисли си той. — От две хиляди години чакат своя месия и все още са адски упорити.“

Отнесе празната чаша в кухнята и бавно се запъти към облицования с дъбова ламперия кабинет. Полученият факс лежеше в гнездото на машината. Лангдън въздъхна, взе листа и го погледна.

И моментално му се догади.

Образът на листа представляваше човешки труп. Тялото беше голо и главата му бе извита на сто и осемдесет градуса. На гърдите на жертвата имаше ужасно изгаряне. Нещастникът беше жигосан… с една-единствена дума.

Лангдън я знаеше. Отлично. Той смаяно се втренчи в сложния готически шрифт.

— И… люминати — заекна ученият. Сърцето му биеше бясно. „Невъзможно…“

Бавно, сякаш се боеше от онова, което щеше да види, Лангдън завъртя факса на сто и осемдесет градуса. И погледна обърнатата наопаки дума.

Дъхът му секна. Все едно го беше блъснал камион. Не вярваше на очите си. Той отново завъртя листа, прочете надписа в правилната посока, после пак наопаки.

— Илюминати — прошепна Лангдън.

Зашеметен, професорът се строполи на един стол. След малко погледът му попадна върху мигащата червена лампичка на факсмашината. Човекът, който му беше пратил този факс, все още бе на линията… и чакаше да разговарят.

Лангдън дълго се взира в мигащата светлина. После с трепереща ръка вдигна слушалката.

Глава 2

— Сега успях ли да привлека вниманието ви? — попита мъжът.

— Да, господине, определено. Ще ми обясните ли за какво става дума?

— Първия път се опитах да го направя. — Гласът звучеше сковано, механично. — Аз съм физик. Ръководя научноизследователска лаборатория. Имаме убийство. Сам видяхте трупа.

— Как ме открихте? — Лангдън все още не можеше да се съсредоточи. Мислите му постоянно се връщаха към факса.

— Вече ви казах. По интернет. От сайта на книга ви „Изкуството на илюминатите“.

Лангдън се опита да се съсредоточи. Книгата му бе почти неизвестна в общите литературни кръгове, но беше направила впечатление в Мрежата. Въпреки това Кьолер го лъжеше.

— Телефонът ми не е посочен на интернет страницата — възрази професорът. — Сигурен съм.

— В лабораторията имам хора, които са майстори да намират информация в Мрежата.

Лангдън продължаваше да е скептичен.

— Като че ли във вашата лаборатория знаете много за Мрежата.

— Естествено — отвърна мъжът. — Ние я създадохме.

Нещо в гласа му подсказваше, че не се шегува.

— Трябва да се срещнем — за кой ли път каза Кьолер. — Въпросът не е за телефон. Лабораторията ми е само на един час полет от Бостън.

Лангдън стоеше в слабо осветения си кабинет и гледаше факса в ръката си. Образът навярно представляваше епиграфската находка на века; десет години от проучванията му, потвърдени с един-единствен символ.

— Спешно е — настоя физикът.

Лангдън не откъсваше поглед от надписа. „Илюминати“ — продължаваше да го препрочита той. Работата му винаги се бе основавала на символичния еквивалент на вкаменелости — древни документи и исторически сведения, — ала днес държеше образа в ръцете си. В сегашно време. Чувстваше се като палеонтолог, видял жив динозавър.