Шестото клеймо - Страница 114

114

Il preferito. Човекът, който щеше да е новият папа. Проснат мъртъв пред него.

Дори сега, отпуснат в сенките на полузалетия перваз, кардинал Баджа излъчваше кротко достойнство. Водата тихо плискаше гърдите му, почти разкаяно… сякаш го молеше за прошка, задето го беше убила… сякаш се опитваше да почисти овъглената рана, която носеше нейното име.

Професорът леко прокара длан по лицето му и затвори изцъклените му очи. И усети, че в собствените му очи напират сълзи. Това го сепна. После за пръв път от много години Лангдън заплака.

Глава 105

Докато се отдалечаваше от мъртвия кардинал и отново нагазваше в дълбоката вода, мъглата от изтощени емоции бавно се вдигаше. Останал без сили, сам във фонтана, Лангдън почти очакваше да припадне. Ала вместо това усети, че го изпълва нова енергия. Отчаяна. Непоколебима. Мускулите му се стегнаха. Без да обръща внимание на болката в сърцето, разумът му отхвърли миналото настрани и се съсредоточи върху една-единствена задача.

Да намери илюминатското скривалище. Да помогне на Витория.

Обърна се към скалата в центъра на фонтана, призова цялата си надежда и се зае да открие последния илюминатски ключ. Знаеше, че някъде в тази маса от фигури има знак, който сочи към скривалището. Докато разглеждаше фонтана обаче, надеждите му бързо повехнаха.

Думите на стихотворението сякаш подигравателно отекваха наоколо. „И ангели над елементи бдят.“ Той гневно се втренчи в статуите. „Фонтанът е езически! Няма никакви ангели!“

Погледът му инстинктивно се плъзна нагоре по високия каменен стълб. „Четири знака, пръснати из Рим като гигантски кръст“ — помисли си Лангдън.

Докато разглеждаше покриващите обелиска йероглифи, се зачуди дали ключът не е скрит в египетските символи. И веднага отхвърли тази идея. Йероглифите бяха с много векове по-древни от Бернини, а и не бяха разчетени до откриването на Розетския камък. И все пак… Дали творецът не бе прибавил нов символ? Останал незабелязан сред йероглифите?

Отново обнадежден, професорът за пореден път заобиколи фонтана и разгледа обелиска от четирите му страни. Това му отне две минути. Нищо в йероглифите не му се струваше странно. И определено нямаше ангели.

Погледна си часовника. Точно единадесет. Не знаеше дали времето лети, или пълзи. Пред очите му се нижеха образи на Витория и хашишина. Направи още една безсмислена обиколка на фонтана. Още малко и щеше да припадне. Отметна глава, за да изкрещи от отчаяние.

Крясъкът заседна в гърлото му.

Лангдън зяпна върха на обелиска. Птицата, която бе видял по-рано и на която не беше обърнал внимание, го накара да се замисли. Това не бе ангел. Нищо подобно. Всъщност изобщо не я беше сметнал за част от фонтана на Бернини. Бе я помислил за жива!

Той се втренчи нагоре, затруднен от мъглата от пръски. Беше гълъб, нали? Ясно виждаше главата и човката на фона на звездите. И все пак птицата не бе помръднала въпреки битката във фонтана. Стоеше си точно така, както и тогава, кацнала на върха на обелиска, и спокойно гледаше на запад.

Лангдън бръкна във водата, загреба шепа монети и ги хвърли към гълъба. Те затракаха по гранитния обелиск. Птицата не помръдна. Отново опита. Този път една от монетите улучи. Над площада се разнесе слабо метално издрънчаване.

Проклетият гълъб беше от бронз.

„Търсиш ангел, а не гълъб“ — напомни му някакъв глас. Късно. Лангдън беше направил връзката.

Почти без да съзнава какво прави, той нагази към центъра на фонтана и започна да се катери по скалата, после по огромните ръце и глави. По пътя към основата на обелиска излезе от мъглата и видя по-ясно главата на птицата.

Нямаше съмнение. Това бе гълъб. Измамно тъмният му цвят беше резултат от замърсяването на Рим. И тогава се сети. Днес бе видял два гълъба при Пантеона. Двата гълъба нямаха символичен смисъл. Този гълъб обаче беше сам.

„Самотният гълъб е езически символ на ангела на мира.“

Тази истина помогна на Лангдън да измине останалото разстояние до обелиска. Бернини бе избрал езически символ на ангела и го беше скрил в езически фонтан. „И ангели над елементи бдят.“ Гълъбът бе ангел! Американецът не се сещаше за по-високо място, където илюминатите да издигнат последния си знак.

Птицата гледаше на запад. Той се опита да проследи погледа й, ала сградите му пречеха. Покатери се още по-нависоко. Най-неочаквано в паметта му изплува един цитат от свети Григорий. „Когато се просвещава… душата възприема прекрасната форма на гълъб.“

Лангдън се изкачваше нагоре. Към гълъба. Почти летеше. Стигна до платформата на обелиска. Пред него се ширна целият Рим. Гледката беше поразителна.

Наляво видя хаотичните телевизионни прожектори около базиликата „Св. Петър“. Надясно — димящия купол на „Санта Мария дела Витория“. В далечината пред себе си — Пиаца дел Пополо. Долу — четвъртата и последна точка. Гигантски кръст от обелиски.

Разтреперан, Лангдън вдигна поглед към гълъба, обърна се в съответната посока и отправи очи към хоризонта.

И го видя.

Съвсем очевидно. Съвсем ясно. Съвсем просто.

Не можеше да повярва, че илюминатското скривалище толкова дълго се е запазило в тайна. Целият град сякаш избледняваше, когато гледаше към чудовищната каменна сграда оттатък реката. Намираше се на брега на Тибър, диагонално на Ватикана. Притежаваше строга геометричност — кръгъл замък в квадратна крепост, заобиколена от парк с формата на пентаграма.

Древните каменни укрепления пред него бяха осветени от меката светлина на прожектори. Високо над замъка се издигаше исполински бронзов ангел. Ангелът сочеше с меча си надолу към абсолютния център на сградата. И не стига това, ами към главния й вход водеше прочутият Мост на ангелите… украсен с дванадесет ангела, изваяни не от друг, а от самия Бернини.

114